unofficialvlaykovblog

Днес било празник!

2010-11-03T18:29:00.000+01:00

Да закача нещо след като приятелката Надя е сложила линк във ФБ.

2010-09-07T05:08:00.001+02:00

Игрането с детелинки, сърца, кристали и листенца

може да доведе до пристрастяване!

2010-08-18T11:39:00.004+02:00

Смята се, че онова, което отличава най-много Венеция от другите градове по света е водата. Има и други населени места, набраздени от реки и канали. Някои от тях заслужили прозвището „северна Венеция”.

Несъмнено е, че водите на лагуната, сложили своя печат върху ежедневието, са формирали и светоусещането на венецианците. Заедно с това, има и нещо друго. Според мен, то е дори по-важното, не - водата, не - рибите, не и лодките...

Същностното, въздействащото е блестящата гладка повърхност на водата, която създава илюзията за отсъствие на граници между земята, водата и небето и представлява едно огромно огледало. Известно е, че огледалото (speculum, лат., откъдето и спекулация) предразполага към съзерцание и самоанализ. Точно когато е най-тихо, спокойно и няма вятър, водите поднасят на странника огледалото с въпроса:”Кой си ти?”.

Венецианецът не се изненадва от него. Свикнал е. Чужденецът се суети в издайническа нерешителност пред необходимостта да прави равносметка. Способностите му са на показ всеки ден, но тук му се предлага да види и недостатъците си...

Венеция е родината на огледалото!

Не е случайно, че то се е появило за пръв път точно тук. Със съзерцанието на отраженията във водата е започнал диалога между същността и привидността. Симетрията на венецианските „палаццо” с отраженията им във водите на Канал Гранде изнася на преден план приказното, необяснимото, магичното. Двойнствено, като изображенията на фигурите върху картите за игра..

Илюзията идва, заедно с невъзможността да бъде разграничена от истината, за да се стигне до въпроса - дали е необходимо да ги разделяме? Не живеем ли и без друго в комфорта на илюзии? Кому е необходим скучния, назидателен тон на Истината?

Вървя по Фондамента де л‘Осмарин (Fondamenta de l‘Osmarin) и стигам почти до вкъщи, но вместо да се прибера изкачвам стъпалата на Понте дей Кармини (Ponte dei Carmini) и тихо се облягам на парапета. Оставам неподвижен като до смъртно ложе. Водата долу под моста е притъмняла заедно с небето, но е спокойна. Виж ти, чак сега направих тази връзка: спокойна, покой, покойник. Покойници са илюзиите ни. Свиди ни се да се разделим с тях, но убедени веднъж в несъстоятелността им лесно ги принасяме в жертва на по-реалистичното. Почтените хора са принудени да ги заместят с грозното, но възможно настояще.

2010-05-12T13:38:00.003+02:00

С времето 

Илюзията

губи от себе си.

Да я надраснем!
Да я напуснем!

Да я задраскаме!

За да оставим 

усещането за миг.

И Вечността

като спомен.

Вечността

2010-05-09T18:48:00.007+02:00

Накрая всеки от нас
ще се върне към нея.
Без страх. Без въпрос.
И съвсем неслучайно, т. е.
не така, както живеем.

Светлее. Тлее. Загива.
Расте и чезне.
Забравя и преоткрива.
Запълва някаква
Празнота.

Защо искрата живот
от плътта ни се ражда
и всеки от нас уж обича,
а изпием ли чашата -
обръща ни гръб
и ни обрича
на вечна жажда?

проект

2010-05-04T17:46:00.000+02:00

Старата сврака

2010-05-04T14:25:00.005+02:00

- Не можеш да угодиш на всички! - ми беше казала с умерен скепсис старата Сврака - Мъжете не обичат падналите ангели. Мили са им само чипите нослета или пухкавите като облачета възглавнички, които ще намерят в будоара на благосклонна към тях куртизанка. Амурчетата с лъкове и стрели, прехвърчащи насам-натам, за да опрашват цветовете на мъждукащи чувства, дори и при жените са по-скоро обект на страхопочитание, а не на умиление.

- Точно на мен ли го казваш? Мислиш ли, че имам каквито и да било претенции за ангелче? – възпротивих се малко изненадано.

- И още как! – засмя се тя.

Преглътнах една-две прибързани реплики и казах:

- В интерес на истината, чувствам се по-скоро нечестивец...

- А, така ли? Откъде знаеш какво изпитват ангелите? Може да е същото или нещо подобно?

- Ее-е, няма логика – извърнах се с лице към нея и я загледах по един сериозен начин.

Старата сврака беше готино маце. Намирах, че другите не постъпват честно с нея. Беше точна и много свястна, макар че репутацията й не беше от най-добрите.

Случвало й се беше да си легне с този-онзи, дори по-често, отколкото го диктуват обстоятелствата, макар да не беше водена от чувственост, а от съчувствие.

- Как да му откажа да съм с него? Та той беше толкова самотен и тъжен онази вечер, а е и твой приятел – хващаше ръцете ми със своите тя и лавата на взаимоотношенията ни бързо застиваше по склона на подобно признание.

За град, броят на чиито жители все още не бе прескочил границата на анонимността, реализирането на подобна житейска философия не оставаше без последствия. Тя просто не беше кон с капаци - да мине в ситен тръс през годините, да хване някой преуспял идиот под мишница и да се наслаждава на извоюваното си с лицемерие и хитрост битие. А би могла. Дори още може.

Защо я наричам «старата Сврака» ли?

Бях чел някъде, че за едно малко градче, освен площада, ограден от най-видните сгради, са жизнено необходими още църква и кръчма. Тогава си помислих, че няма да е лошо, ако във всяко подобно градче живее и по една стара сврака. Така ще има кого да обвиняват в случай, че им бъде откраднато нещо. От младостта. Или въобще от живота...

Пролетни самоубийства и други изходи

2010-05-04T14:11:00.008+02:00

Пролетни самоубийства и други изходи

2010-05-04T11:24:00.003+02:00

След смъртта на баща ми, продължих да живея в малкото, но уютно гнездо в Канареджо. Все отлагах преместването. Оставена сама на себе си, старата триетажна къща запустя. Постепенно доби едва ли не призрачен вид. Под покрива на лявото крило се отвориха пролуки. Явно даваха достъп до тавана, защото влизаха и излизаха птици.
Злите езици, които и преди това говореха, за прокобата, която тегне над Ка Гранели, сега сякаш намериха потвърждение. В рода винаги са се носили всякакви слухове и „страшни истории”. Чувал съм ги и зная какво се говори и за къщата, но никога не съм вярвал и за минута на подобни приказки, които винаги са били неотделима част от венецианския фолклор. Мълвата ги доукрасяваше непрекъснато и когато веднъж полунашега – полунаистина Полеки ми разказа актуалната версия, отначало не можах да разпозная в нея старата семейна сага.
Според мълвата майка ми, баща ми и сестра ми се бяха самоубили. Според други – били са убити от баща ми, който на свой ред се е самоубил. Преди много години, лявото крило е било самостоятелна постройка, в която се е помещавал малък манастир (според някои женски бенедиктински). Тайнствените явления в тази сграда съвпадат донякъде с онова, което се разказва за розовата плочка, воинът на Гарибалди или червените светлинки, блещукащи в барелефите на Базиликата.

За разлика от тях, тук в полунощ през особено тъмни летни нощи, (вероятно при новолуние) по плочките на фондамента точно пред нея избивали капки кръв. Чувало се скърцане на вериги и глух тътен от биене на камбани. Прозорците на приземния етаж имаха решетки и бяха разположени по-високо от човешки бой. Там по всяко време можеха да бъдат открити бележки със странно съдържание. Някои от тях бяха нечетими или написани на непознати езици, което идваше да ми покаже, че мълвата или дори славата на фамилната ни къща се е разнесла надалеч. Без да искам да подхранвам слухове сред любителите на духове, трябва да призная, че откакто започнах да пребивавам в къщата, ми се случиха някои трудно обясними събития ( от това, което си спомням в последно време - сиянието в прозореца, гледащ към Моста на Мъртвите, налудничавите прояви на хендито ми и безследното изчезване на една от влаковите композиции).

„Нашият” Адам трябва да е живял преди около 5770 години. Поне така се твърди. В стремежа си да узнае „Кой е?”, той се е размножил милиарди пъти. Дали има нещо вярно е друг Въпрос, в който се отварят върволица подвъпроси като - кой съм аз, откъде съм дошъл, идвам ли или си отивам, има ли смисъл битието и т.н.
И до днес никой не е отговорил разумно на поне един от тях, което не е ненормално, но показва, че са изцяло погрешни. Би трябвало да имаме някакви отговори, дори да са несъвършени или неверни. Вместо това, ние разполагаме с описания на усещания, емоции и всякакви размисли около Тайната, но не и за същината й. Именно заради тези си неспособности, ние открай време викаме на помощ суеверията, т. н. вяра или просто въвеждаме някакви висши сили, с които оправдаваме безидейността и бездействието си. Предоставяме някому ролята на Създател. На Творец.
В моя свят Творецът съм аз. Ясно е, че колкото светове има – толкова ще са и творците? Между тях се срещат два типа. Някои ги наричат добро и зло, други – ин и ян, а аз мисля, ще те са много по-еднакви, макар и подходът им да е различен.

Клетият турист

2010-04-27T12:12:00.001+02:00

Венеция има тъжния поглед на старица.
Срещайки го, туристът започва да се пита
дали в природата не съществува все пак някакъв инстинкт за самоунищожение?
Таен стремеж към смъртта.

Подобни пориви у човека са рядкост.
Саможертвата не се дължи на инстинкт. Тя е плод на размишлението.
Затова философията трябва да се разглежда като нещо ненормално и неморално.
Тя е състояние, наподобяващо болестта.
Филантропът е длъжен да се издигне над нея и вместо да я предава – да лекува заболелите!

Венеция е подобна на философията. Прилича на преддверие към Вечността, което те мами да пристъпиш прага му с притегателната сила на красивата си разруха.
Човек тук чувства и съпреживява преходността. Болестта Венеция се задълбочава.
Причината е, че това е единственото място в света, където не може да има самотници.
Самотата напуска човека, сяда на стъпалата на канала до него и му прави компания!

Венеция е мимолетност, победила Времето, преструвайки се на победена. Безсмъртието й с крехката уязвимост на тленното е като извадено на показ от просяк, за да предизвика съчувствие и да се възползва от милосърдието ни.
Да й съчувстваме, но за какво?

Разходката из Венеция има свои закони. Своя логика.
За учудване е, че след като се е въртял с дни из лабиринта й, туристът все още не е успял да схване тази логика. Просто не може - научил е само, че градът е разделен на шест части – сестиери. Видял е забележителностите по Канал Гранде, заедно със Сан Марко, Арсенале, Светите Джовани и Паоло, Санта Маргерита и залеза над Дорсодуро и Дзатере.
Возил се е на вапоретите, вероятно и на гондола, посетил е една-две галерии, един-два музея, три-четири църкви, пет-шест ресторанта. Разминавал се е непрекъснато с тълпи, гълъби, хора с колички и изобщо с всичко, тръгнало в посока, обратна на неговата.
През цялото време е обзет от чувството, че обикаля на едно и също място, а заслужаващото да се види непрекъснато му се изплъзва.
Най-сетне стига до извода, че ще е много добре, ако се сети, къде всъщност иска да отиде.
Още по-добре би било, ако знае и къде се намира в момента, в който му хрумва тази мисъл.
Има, естествено, карта. Отбелязал е с кръгче мястото, където би трябвало да отиде. Започва да разучава маршрута. Ето ги уличките (кале и руга), улиците – виа, бившите канали (рио терра), големите (канале) и малките (рио, рии) канали, кейовете (фондамента, рива), мостовете и площадите...
Открива мястото, на което се намира и понечва да тръгне.
Както често се случва в живота, вярната посока се намира трудно, но още по-трудно е да не допуснеш да се отклониш от нея. Още повече, че тук, във Венеция, препятствията са коварни.
Нищо не се разбира от само себе си. Задънената уличка не винаги изглежда без изход, т.е. безнадеждно.
Трябва да се стигне докрая, за да се установи дали проходът-уличка не продължава покрай стената. Този продължава! Следващият - не.
Попада в малък двор и решава да види на картата къде се намира.
Дворът няма име. Проходът, по който е стигнал е сотопортего, което не съществува на картата, а близкият канал, съзерцаван почти на четири крака, натискан от тъмния, влажен свод, плиска тежките си води в краката му и мълчи.
Да не би нас някой да ни е предупреждавал за задънените улици, по които тръгвахме в младостта си? Биографът и неговият обект, веднъж завинаги сдвоени в своето духовно родство и в своето измъчено проговаряне.
Артистът и неговата роля. Художникът и неговата картина. Писателят и неговия роман. Все самозвани наблюдатели, чиито възприятия и фантазии, преиначават действителността!
Защо да им се радваме?
Веднага зад завоя, вдясно от Спаня се намира малък ресторант с маси по края на канала за онези, които желаят да нахранят и представата си за романтика. Надвечер грейват разноцветните светлинки на гирляндите му и гледката от моста Гулье може да трогне, дори претръпналия от фойерверки и земетресения японец.
Казват, че из венецианските заведения се срещат три вида ценоразписи, които се поднасят на трите вида клиенти – местни, италианци и туристи. Рибите, трамезините, чикетите, кифличките и сладките са си същите – разликата е в цените. На масите отвън се плаща повече, отколкото на масите вътре или на бара, където е най-евтино.

Някои мислители сравняват времето с помагало, което дава възможност за съпоставяне на събитията. Според представите им - в една система без промени, не би трябвало да съществува и време.
В защита на времето искам да кажа, че то не е виновно, нито длъжно някому.
Да бъде обвинявано е все едно да бъдат осъждани лекомислието на младото момиче или немощта на старец.
Ние, смъртните, не сме жертви на Времето! То не може да бъде виновно и за упадъка, разрухата или за мимолетността на нещата.

Какво е Венеция? Запазен обем от пространство във Времето? Или затворническата килия на щастливец, осъден да пребивава в нея? Присъдата му може да бъде временна или доживотна. Може да бъде и за вечни времена. Килията би могла да претърпи много промени, но дали всичко, което се случва има значение за нея?
Вселената никога не е вземала участие в идеята ни за «сега». Нито ни е карала да си измисляме Времето!
- Венеция е един почти криминален опит да бъдат пренебрегнати законите на битието – казва някак обидено тъмничарят, с което печели уважението на затворника в мен.
- Убеден съм, че ако времето е само похват за описване на последователността на събитията, то Венеция е във “висящо положение”. Виси буквално в някакво “сега”, което другаде е вече минало, а на трето място, може би, все още предстои – отвръщам му тихо.
- В момента Венеция е събитие без начало и край, защото времето в нея е престанало да тече. Така сроковете на присъди, които някои си позволяват да постановят, губят смисъла си –не може да се успокои съвестният служител.
- Щом става дума за смисъла, нека кажа, че градът не е по-лош, от представата за него. И много по-добър от това, което винаги са казвали лошите хора.
- Все повече заприличва на панаир – назовава очевидното тъмничарят – Липсва ни тук само някогашният пазар на роби!

Пролет 2010 в Мюнхен

2010-03-22T11:49:00.001+01:00

И тя започва да препуска...

2010-03-21T11:23:00.001+01:00

"Очевидно властовите позиции са нещо като шпори, които се впиват в хълбоците на лудостта."

Едвин Сугарев

Hello, My Name is Easy

2010-03-20T12:46:00.001+01:00

В Мюнхен пролетта дойде...

2010-03-18T18:14:00.000+01:00

Модерна Литература

2010-03-16T06:19:00.007+01:00

Съдържанието на “Модерна Литература” е написано без ирония, няма втори план и не трябва да се разглежда като пародия, т.е. прекалено сериозно или като Самата Истина.

Самата Истина е истината от последна инстанция.

Целта на текстовете към Модерна Литература е същата, каквато на самата нея, т.е. опитва се да намира читатели, независимо от всичко.

Гледната Точка, както и коментарите на събития и личности в никакъв случай не ангажират лицето, поместило каквото и да било в блога. Личното му мнение не съвпада със себе си също.

.....................................................

Разказ

Жива твар отсекъде. Немаш шанс.

Стих

Очите на

Росица Гаврилова

светят в мрака.

Есе, което го кара на разказ

У, че си прост.

Демек – осведомен си!

Имай предвид, че ако си умен – ще те мачкат. Не става дума да срещнеш разбиране. Как ще стане, а?

Както винаги, не знаеш какво ти трябва. Наясно ли си с онова, което търсиш? Ако търсиш, въобще...

Повечето нашенци са инстинктивни, неизяснени отвътре и навън. Само се мотат или се крият - свиват се по ъглите на битието като нахапани от тая кирилица. От това православие. От тая хем първосигнална, хем втора ръка философия – оцеляване, ама някак по-евтино, по-безопасно и без усилия, ако може. Номерът е, че който е прекарал първите двайсет години между бедрата й, после трудно ще излезе от топломекия й уют.

От врата на врата можеш ли да звъниш? А да пъхнеш крак, преди да я затворят? Ето, как става! Не трябва да се приема и буквално. Хората не са прости. Или по-скоро не са така изумяли, както ти се представят. Важните житейски неща обсъждат надълбоко, чак до епитафията, екзистенциалното, Платон и дижонската горчица.

Винаги можеш да направиш знак на щастието, (за) да се приближи. Плътно. Не бой се! Не бой се, бе!

Научи ли се да викаш «Помощ!»? Ами, да – в беда си! Какво още искаш да ти се случи, че да го разбереш?

В коктейла не винаги има маслинка. Може да ти го сервират с куршум, нали?

Е, тогава, не знам. Трябва да внимаваш къде и какво си поръчваш. Твоите неща са си твои – и грижите, и радостите. Другите могат да ти съчувстват или да се радват с теб, но трудно могат да ти помогнат. Особено така, както си го представяш. Времената на хипитата отминаха. И начинът им с тях.

Днес да си груви е леко неприлично – по-скоро е издънено като занимание, отколкото докарано в смокинга на успеха.

В този свят на болтове и гайки, на щепсели и контакти, по-важно е да се живее там, където има ток, който не спира, отколкото да се запасяваш със свещи. Свещ винаги могат да ти запалят, но нека е чак накрая...

Поводът да пиша това и така, и тука - не е да отварям някому очите. Никакъв не ми е. И ти не си.

Пет пари не давам за читателите. Пък и те го разбират, макар и постепенно. Търсят утеха, знам. Реших да не им я давам вече, защото ги откъсвам от действителността. Идват, четат, намират отговори или съчувствие и току виж -забравят за виелицата навън. Ще излезнат неподготвени и ще им замръзнат мартинките.

Всъщност, в някои отношения те са по-добре от мен, защото не подозират откъде идва червеното.

Размахват ли го пред очите им или си е в тях? Кръвясал поглед или кърпа на тореадор?

Къде сте в тая картина, знаете ли?

Има три възможности – бик, тореадор или публика.

Е, аз съм друго - художникът, най-мъчената жертва...

Пак за Куклата

2010-02-10T01:18:00.005+01:00

-        Да хапнем – казвам му.
-        Млъквай!
-        Защо?
-        Така.
-        Гладен съм!
-        Ще потърпиш!
-        Докато се лутахме, търпях...
-        Продължавай! Ние още се лутаме.
-        Гилотината обещава прекалено много и не прави почти нищо.
-        Как така?
-        Това, че се търкулва нечия глава, има значение само за главата – светът си остава непроменен.
-        А възмездието? Тържеството на справедливостта? Наказанието по-малко ли е от обещаното?
-        Всеки си мисли, че ако истината възтържествува, ще бъде щастлив завинаги...
-        А, то?
-        А, то не е така. Не само защото никога не се случва. Истина няма! Щастието е само контекст – не и състояние.
-        Какъв е изходът тогава?
-        Изходът или изводът?
-        Добре – изводът.
-        Изводът е, че трябва да правим това, което ни помага да продължаваме. Всички тези неща, които завършват с надписа “Следва”:
-        В това е смисълът на гилотината. За главата в коша всичко свършва. Окончателно е. Няма продължение.
-        За палача не е така.
-        За него и гилотината не е това, което е.
-        Това е така и не е така.
-        Защо?
-        Има уловки.
-        Какви?
-        Ако засече гилотината. Ножът се спуска и спира, преди да стигне до главата. Тогава?
-        Жертвата умира от разрив на сърцето.
-        А ако оцелее?
-        Това, от което се нуждае е мислене.
-        За какво?
-        За човешката природа. За мимолетността на настоящето.
-        Реалността става друга. Един свят със засичащи гилотини по-хуманен ли ще бъде?
-        Състоянията на човек, при които започва да мисли ясно и смело са свързани с необходимостта от чудеса.
-        Така гилотината се спуска надолу през пластовете на несъзнаваното. Прз хоризонти, в които се съдържат идеи и форми. Архетипове, които са универсални и отразяват единството или така наречената „душа” на човечеството.
-        А, "душата на Куклата"? Ножът може да се спуска и към главата на кукла. Не става дума за "анима"...
-        Необходимо е само да си го представим правилно - глинената кукла като мит. Една съзнателна проява на колективното несъзнавано.
-        Куклата може да бъде модел, в който се преплитат когнитивното (мисълта) и междуличностното.
-        Да! Така е. Точно така! И този „най-дълбок” пласт, достигането до който, отрязва Главата - не е нищо друго, а контактна магия, при която острието на ножа, т. е. Материалното, влиза в конфликт с плодотворната сила, въплътена в Куклата.
-   В своите действия палачът не се ръководи от това - справедлива ли е присъдата или не. Той действа по свое собствено усмотрение.
- И започва да изглежда като част от механизма?
-   Ножът може да спре в ръждата на непредизвикано от нищо милосърдие. Вярваш ли го?
-   Може. Трябва да има нещо такова! Знам за обичай, известен с името «Герман». Правят кукла от кал. Поставят я в ковчег. Отрупват я с цветя. После палят свещи и я оплакват като най-свиден мъртвец.
-    Какво искат да изразят с това? Магия ли е или по такъв начин се връщат към мъдростта, пречистват отношенията помежду си, разигравайки края очакващ всеки смъртен?
-     Главните действащи лица са жени. Най-често това са малки момичета. А куклата е мъжка с подчертано изразен фалос, за да символизира плодородието и жизнената сила. Символ е и материалът, от който се прави - съчетанието на двете начала - пръстта и водата в кал.
-    Така, както е създаден човека... Не ми е ясно, обаче, защо погребват тази кукла?
-     Понякога я потапят във вода, която е известна като символ на женското начало. Там или в земята, куклата дава началото на нов жизнен цикъл.
-     Да-аа, куклата опложда. Палачът не мисли дали жертвата му заслужава съдбата си - той не сее смърт, а посява нов живот. Разговарях с един от гилдията, за когото се твърдеше, че умишлено е повредил гилотината. Ножът се спуснал и останал увиснал над главата на осъдения, спасявайки го по този начин от непосредствена смърт. По-късно се появили нови факти и осъденият бил помилван. Попитах палача, дали е изпитал облекчение или е останал разочарован от недобре свършената работа.
„Честно казано – беше отговорът му – нито едното, нито другото. Не мога да влагам чувства в работата си. Ако беше така, досега да съм се самоунищожил. Приемам нещата, такива каквито са. Като неочакван пролетен дъжд. Мога да се дразня, че ме е заварил гологлав. Може да ми е неприятно, че шурти във врата ми, но не мога да му се сърдя. Той, аз и светът сме едно и също и толкова неочаквани един за друг, каквито могат да бъдат само смъртта и избавлението.

2009-12-28T11:31:00.005+01:00

Нощта е от тези,
в които не мога да спя.
Не намирам себе си.
В леглото сме само
аз и една възглавница.
Търся те.
Ставам и вървя.
Пристъпвам, протегнал
ръце към онзи прозорец,
от който се вижда
зеленото на очите ти.
И оризищата на надеждата.
Тази нощ е като тях.

*     *     *

Мечокът е подвил лапи.
Сънува с отворени очи.
Изгубен в себе си.
Като луната.
Аз плувам.
А, може би – летя.
Отскубвам се
от притеглянето.
Блъскам се
в безразличието,
като в стени на аквариум.
Луната се усмихва.
На мечока...

*     *     *

Движението е целувка,
която те кара да живееш.
Очите се затварят
в усмивка.
Тръпката на разклащането
и тайната на мечтата
се разминават.
Движението е целувка.
Тишината е любов!

*     *     *

Време беше.
Дъхът на кожата ти
гали косите на вечерта.
Вятър отваря прозорец.
И нощта плъзва
в магията на мига.
Предупредени сме!

*     *     *

Сърдечният ритъм
брои времето.
Годините са впити
в стволовете
на съборени дървета.
Чувам в мекотата
на гърдите ти:
туп-туп, туп-туп...
В прегръдката ти
оцеляват мигове.
Изглежда там им е
удобно.

*     *     *

Нощта се разпада на
парчета черно небе,
в които просветват
искрите на мигове.
Започват да търсят
възмездие.
Коя ще е жертвата?
Огромното врабче
на надеждата или
немигащото око
на неизвестното.
Имената им са:
Обич и страх!
Докосвания, които
ни карат да живеем.

*     *     *

Да покрещим за
отскубването си от мрака!
Изгубени в прегръдката
на вятъра.
След сълзите,
потекли по прозореца,
от спомена за
вчерашната нощ.
Какво ли може някому
да липсва, ако
събуждането е с целувка?

23.12.2009
Мюнхен

2009-12-27T13:14:00.006+01:00

photo: sema semas

Дали, защото

живеем скотски,

у всеки от нас
дреме

по един Бродски?

Прояви на разсъдък

2009-12-13T10:40:00.005+01:00

Кое от света, който ни заобикаля, е реално?

Когато Полеки беше млад, жена му също бе млада. Още по-млада, дори. Леко пълна и винаги готова да прихне по най-малък повод в кръшен, заразителен смях. Името й на актриса в “Ла Фениче” беше едно от най-често споменаваните в градската клюка.
Нейното «Ти си най-добрият!» звучеше повече от убедително.
Коя, обаче, беше базата за сравнение Полеки така и не разбра. Отказваше си да разсъждава, уплашен от възможността фразата й да се окаже ласкателство за мъжките му достойнства.
Един ден Орнела, взе набързо стъкмен куфар* с дрехи и го напусна. Тръшна вратата и скочи в приближилата моторница. Не се чу повече за нея.
Скоро след това се самоуби невръстният им син.
Полеки с ужас установи, че дълбоко в душата му е започнало следствие. Детективът в него събираше доказателства. Появиха се множество улики. Никой нямаше алиби. ДНК-пробите не съвпадаха. Душевните отпечатъци – също. Истината продължаваше да лежи в безсъзнание с прободни рани в сърдечната област. Голяма част от същността му бе разтърсена сериозно и необратимо.
Стоеше неотстъпно до леглото му на смъртник, а той трябваше да надвива обзелата го апатия, за да търси свързващо звено между суровия материал на разследването и попадналите в мрежата му незнайни нимфи, рибари и скитащи музиканти, сред които се губеха следите на жена му.

_____________________________________
*по-късно Полеки щеше да загуби много време, за да търси следи и доказателства в покрепа на тезите “подготвян от дълго време” или “набързо стъкмен”.

* * *

В редките случаи, когато излизаше от вкъщи, не подкарваше моторницата, а вървеше пеша. Нещо, което излизаше далеч извън навиците му. В театъра Ла Фениче престанаха да говорят за жена му и нейните роли. Е, понякога я споменаваха. След някое представление. Сещаха се покрай него и за нея.
Полеки знаеше какво е играта. Не искаше нито за миг да се отказва от нея. Нито да й избяга.
Човек винаги може да изчезне в канализацията. Да изтече, каквото и да означава това. Подмолно. Постепенно.
Така някога се изнесе и той. Напусна себе си. Събра спомени, навици и знания. Побра ги в неголям вързоп и тръшна вратата, както го бе направила тя. Празните помещения останаха да кънтят дълго след това.
«Да побъбрим!» бе предложила съвестта му. Движеха се по брега на словото. Прескачаха локвите на чувствата. Вървяха по тънката ивица между две мълчания. Полеки бе писал някога откровения. До същата тази съвест или каквото е онова там, което говори понякога. Разбираше, че съдбата е, което се случва, а не което си пожелал.
Употребените дребни думи. Всекидневното осиротяване като рецидив в стъклената стая на глупостта. Реалността е кратка!
Каква е разликата между малкия Ню Йорк и голямата Венеция.
Това някога бе любима тема на Полеки, който не искаше вече дори да вижда добре. Диоптрите му се увеличаваха, докато лещите му ставаха все по-слаби.
Какво щеше да е Уди Алън без Манхатън?
Или Венеция без Полеки?
В мъглата на засилилото се далекогледство той забелязваше само излизащата тапа. За тирбушона трябваше да се досеща.
Далновидността, с която се бе гордял някога, се беше оказала дефект. Недостатък. Как да простим на себе си? Можеше ли да си прости някога, че беше предвидил за себе си съдбата на неудачник?
Нямаше да си отговори на този въпрос, дори ако решеше да бъде безмилостен към себе си. Защо да си го задава тогава?
Зададе си, обаче, един друг – «Готов ли съм да забравя всичко, което съм научил досега?»: Готов ли съм да изхвърля всички разписки, хартийки, картички, вещи и вещички и изобщо всичко, събрало се през годините? То е като корабокрушенец да попаднеш на необитаем остров. Нямаш нищо със себе си. Всичко е пред теб и за да оцелееш – трябва да натрупаш съвсем нов опит. Всичко, което си научил досега ще бъде безполезно...

В края на краищата светът е този, който се е побъркал, а не Полеки.
Истината е мъртва! - твърди всяка новородена лъжа.
Може ли изобщо да се вярва някому?
Може! Моля ви само - не всякога и не на всеки.
Никой не казва, че това, в което вярваме трябва задължително да бъде истина. Много по-често се среща точно обратното – вярваме и защитаваме най-ревностно общоприетите лъжи, стремейки се да пропъдим неудобните истини от мисленето си.
Плашат ни. Мъчат ни. Карат ни да се чувстваме непълноценни, нещастни, сами. Кому са потребни подобни истини?
Понякога се случва да ни разбират. Дори да ни повярват. Трябва да сме млади. Или луди. При неврологично съвместими състояния или социално сходни обстоятелства, както биха казали в изисканите среди.
Преди да направиш нещо толкова важно, каквото е изправянето пред собствения си съд, спри се! Нека спре и дъхът ти!
Нека дойде въпросът. А той е: Защо?

В небето летят птици. Много птици. Защо са толкова много?
Следи. От какво са тези следи? Коя сред тях е моята? Защо не може да няма следи?
Мъчат те закономерни съмнения около корените на неща, които са получени наготово, нали? На дарове, които е трябвало да бъдат по-напред заслужени. Така е!
Дойде ли наготово Истината се превръща в подозрение. Действителността - във възмездие. Реалността - в скука.
Къртицата ще продължава да копае. Купчинките ще се множат. Лека-полека ще стигнат до погребания. Кой е погребан тук?
Самият той или кучето на неговата истина?

History

2009-12-02T12:27:00.004+01:00

Всяко семейство има своя история, която се е градила и предавала със спомените. Става дума за разкази и предания, за вещи и документи, девичи дневник или нечия ученическа тетрадка, които хвърлят мост към миналото и свързват поколенията в една обща приказка.
Рядко си даваме сметка, че спомените, всъщност, не се покриват с реалността. Те са лични преживявания. Възприемането бива последвано от предаване на представи, а не на факти. Действителното в спомените се е загубило още в началото. Известно е, колко противоречиви са показанията на очевидци за събитие, случило се дори наскоро.
Какво можем да очакваме, когато се намеси и кривото огледало на забравата? Паметта има това добро качество – да изтрива неприятното. Често установяваме, че от тежко понесени минали събития помним само хубавото - доброто, което ни извисява. Онова, което ни е показвало в неизгодна светлина е забравено...
Така се раждат митовете.
Знанието за предци и събития, което се съдържа в тези митове, оформя ценностите ни, определя възгледите и ни напътства. Много често, то може да даде онзи смисъл в живота, който напразно бихме търсили в ежедневието.
Не трябва да се забравя, че миналото, историята и спомените ни не се появяват къде да е във времето и пространството. Тяхното съдържание, ние четем в огледалото на настоящето.

Това, което е, ни разказва за онова, което е било!

Колко достоверен може да бъде този разказ? Ако обърнем посоката и накараме Нютон да опише днешния свят? Може пък, той точно това да е правил?
Гласовете в нас се разделят и всеки подхваща своя разказ. Чувам гласа на баща ми, който казва: «Това не е майка ти! Знаеш ли? Това е друг човек...»
Започвам да мисля. Опитвам се да си спомня подробности. Да върна в паметта си детайли, но картините от миналото са потънали в мрак. Как да различа в неясните им силуети лицата, израженията или образите в очите им? А, може би, точно баща ми не е същият? Чий е този глас, който ми говори? Защо трябва да повярвам, че е неговият?

Всички сенки си приличаха, без да са самите те. Бяха спомените ми за тях. Бях аз, разказващ тяхната сага, играещ техните роли, изричащ техните реплики и нищо чудно, че те не бяха милостиви...
Всеки опит да върна миналото раждаше нова фикция. Всяко потресаващо разкритие връщаше болката и носеше със себе си още по-голяма неизвестност. Несигурност, която идваше от миналото, но действаше в настоящето.
Всеки би се почувствал жертва. Обект на недобро внимание. Фокус на тъмни сили. Всъщност, той не е нито предмет, нито прицел – той е двигателят. Не – потърпевш, а причинител.
Позволил си е да натисне дръжката и вратата към Вечността зее отворена!
Какво му остава да направи? Да я затвори и да отмине или да прекрачи оттатък?

Най-важният спомен е забравата!

. . .

2009-11-25T12:46:00.003+01:00

Тъпо е да държиш

в ръката си гълъб.

Дзен, коан и сие...

2009-11-21T10:11:00.005+01:00

Врата към света на нематериалното

Дзен е преди всичко форма. Гледна точка към истината, необременена от догми и предразсъдъци. Пряка пътека към Душата.

Не се опитвайте да разберете коана!
Точно по тази причина не бих се наел да го обяснявам -
най-неправилно ще е да се опитам да го облека в словесна одежда.

Коан

Коанът има за цел да подпомогне мисленето на дзен-последователите.
Да предаде опит, без да го поставя в рамки...

Не се ядосвай, ако някой каже: “Хоп-троп! Падат черупки!”.
Ако някой каже нещо друго - пак не се ядосвай!
Помисли си, че е казал: “Хоп-троп! Падат черупки!”

А как ще събереш около себе си ученици?

Струва ми се, че е излишно да се предсказва утрото.
С това никой няма да получи признанието за пророк.
А как ще събереш около себе си ученици,
ако не се наемеш да им бъдеш учител?

Освободете мислите от себе си!
Освободете мислите в себе си!
Освободете мислите за себе си!

Смисълът на коана стига до съзнанието,
когато там се освободи място за него...

Продължението на Душата не е общоприето понятие.

2009-10-29T06:40:00.003+01:00

...............................................

Всяка година на Биеналето във Венеция участват и кукли.
На едно от тях изискана женица показа като експонат писмото,
в което партньорът й я уведомява за края на връзката им.
Претенциите й бяха, че щом е изложено на показ, писмото се превръща в изкуство.

Разривът в любовни взаимоотношения е една от темите, които открай време се разнищват предимно от жени.
"Разнищват" е точният глагол, защото подобно взиране и разчепкване на тъканта на нещо толкова интимно, мъжете не са способни да осъществят дори пред самите себе си.

На това биенале, темата бе подадена, жените "захапаха" и обсъждането се състоя
по всички правила на тяхното изкуство. Не ги критикувам!
Сигурно точно така трябва, споменавам за него, единствено и доколкото,
то ме накара да си задам въпроса:

Могат ли да бъдат Куклите изкуство?
А едно Писмо и най-вече - Обсъждането му?

Докъде или откъде едно явление или факт престава или започва да бъде изкуство.

Куклата като експонат!
И "всичко е кукла"!

Защо увисналият на кука самоубиец да не може да се разглежда като кукла?
Или Смъртта като изкуство да се живее?

Моля, когато тези дни го направя със себе си - да бъда пренесен и да участвам в Биеналето на Венеция като предмет на изкуството. Заедно с поникналата под мен мандрагора!
Кой ще е авторът - по-добре да не се знае. Неизвестен майстор от началото на XXI век.
Каква ирония! Не успя с друго, а с това!
С Куката и Куклата! Експонатите на следващото Биенале.

Покрийте ме със смола. Донаправете ме от восък. Обсъдете ме.
Нека този път бъдат само мъже. Или само кукли.
Моето самообесване е по-маловажно от каузата на изоставена жена,
защото там става дума за живот, а тук - за смърт.

Кое е по-добро за Венеция - сушата или наводненията?

Всичко е наред.
О. К. О. К.
Не искам да създавам затруднения.

Феминистките от последните десетилетия на миналия век доведоха нещата дотам,
че днес, без да са скъперници, мъжете предпочитат кукли пред проститутки.

Nafplion, Greece

2009-10-26T00:01:00.002+01:00

2009-10-19T22:48:00.001+02:00

girls, girls, girls

2009-10-18T02:46:00.004+02:00

Кич

2009-09-30T01:37:00.000+02:00

2009-09-30T01:25:00.003+02:00

Ваше превъзходителство,
винаги е бил за равенство
между хората...

Българинът

Ако не се вайка – хленчи.
Ако не хленчи – се хвали.
Ако не се хвали – спи.
Ако не спи, не се хвали
и не хленчи – значи е
мъртъв.

(или не е
българин)

В Бъдни вечер прочетох и това:

"За добро или за зло обаче, повечето хора чакат „нещо да се случи”. Те не вярват в своя успех, липсва им нужната умствена нагласа.
Да, това е ключът към успеха – правилната умствена нагласа. Медалът има и една друга страна. Нашата умствена нагласа може, разбира се, да се окаже и ключ към провала.

Всичко, казано дотук, обяснява ситуацията в съвременна България. Не може да преуспее един народ, който непрекъснато хленчи, мърмори и се оплаква. Това е изключено! Няма никакво значение кой управлява страната. С тази умствена нагласа българите ще си останат ВИНАГИ бедни, болни и нещастни…"

АПОСТОЛ АПОСТОЛОВ

2009-09-24T20:38:00.002+02:00

2009-09-24T20:36:00.001+02:00

In the cosmopolitan heart of the seaside neighbourhood of Glyfada

2009-09-23T23:03:00.001+02:00

Лъжи кръжат над напуснатото гнездо на истината!

2009-09-21T21:46:00.010+02:00

Тази история е много лична. Писах я в една тъмна нощ, когато тишината тегнеше над малката, приютила ме къщурка, притискаше я към дъното на долината и поглъщаше звуците, процеждаши се през пролуките. На другия ден някой я прочете. Каза, че му се струвало познато.
Учуди ме, ще знаеш... Повече с това, че я е прочел, отколкото с друго. В написаното ставаше дума как регистрирам собствена фирма за почистване на нрави.
Разказваше за няколкомесечния ремонт на взаимоотношения, завършил с раздели със стари приятели, с напускане на виртуални пространства и шпакловане на сърдечни връзки, след които цялото ми същество се бе покрило с лилава тъга.
Намирах я навсякъде - пред краката си, в погледите, из кривите, задръстени от наглост, улици. В самотните пушеци на безветрието. Дори в сънищата. Лилавееше до хоризонта. И оттатък. Просмукваше се в страниците на недопрочетени вестници, украсени с полуграмотните лица на държавници, капеше от интервютата в интернет, придружени от весели коментари, в които иначе безропотното паство псуваше от сърце.
Дори ресторантската сметка, хвръкнала от джоба ми, кацна някак тъжно върху тротоара с наниза си от черни цифри - отчет за пропилените часове в безмислено ядене и пиене. Като капак на всичко и звездите мигаха виновно в неспособността си да накарат някого "да поскита" сред тях.
За щастие, в душата ми не бяха останали мебели. Последният - един виенски стол с разклатени от старост обли крака, заварих да пие бира, седнал на тротоара до кофите с боклук. Усетих го, че е напрегнат и зъл и отминах. Всичките му опити да намери изход се бяха провалили. «Оправяй се сам!» беше му процедил през зъби неговият ангел-спасител. Всъщност, същият този ангел би трябвало да бъде и мой.
Беше от онези безпризорници, които хванати натясно от правоверни фанатици, не биха могли да докажат, че не са близки c Луцифер. Друг е въпросът, че посоченият служи нa пoзнaниeтo и всемирното дoбpo, т.е. няма нищо общо със Сaтaнaтa и злитe cили. Иди, обяснявай...
Историята можеше да свърши тук. Или там - току пред входа на очакванията. Можеше и да продължи с неокончателен и отложен за по-късно катарзис. Със задълбаване в проблемите на цивилизацията, варварството и властта на нагона, пагона и общественото мнение. Необходимо ли е, обаче?

Седях в къщичката, прихлупен от тежестта на годините върху костенурчестия й покрив, жумях от умора и колебания и пишех. За кого? Близките ми не се интересуваха от онова, което пиша. Приятелите - също.
В такъв случай, те ли са най-близките ми? Те ли са приятелите? Не са ли ми по-близки онези, в които думите ми могат да намерят подходящата акустика? Хората, в чиито души изповедите ми биха кънтели като из глъбините на храм?
Фирмата за чистене на нрави беше дошла като идея, продиктувана от светлия пример на класицизма, наложил се в литературата в чисто естетически план. Е, опитах се да го приложа в живота си. Наивничко, г-н естет, не намирате ли?
Само защото било казано, че у човека всичко трябва да бъде прекрасно, затова ли?
Да, да, наистина - прекрасна е световната слава! В света на красивите и силните. Прекрасно и дори вкусно е на големи църковни празници да ядеш крехко ангелско!
Някои започват начисто с двайсет и втория си милион, а аз реших да правя експерименти по чистотата със себе си. И с клетия виенски стол.

Него вече го изхвърлих. Сега се разхождам перипатетично из разширилото се жилище и си говоря сам. Лошото е, че и да искам - няма къде да седна. Приятелите, които наругах, макар и заслужено - не се обаждат. Виртуалните и магистрални увлечения, разлели се набързо в нови русла, причиняват наводненията си другаде.
В антрето и вестибюла, където е теракота, чехлите ми шляпат в локвите на лилавото и нищо не е в състояние да скрие издайническата светлинка в края на клепача ми.
Сълза? Кап!
Всички сме грешни, а онези, които не го съзнават – най-много!

П. С. Един от най-добрите психоаналитици в света, според мнозина дори най-добрият, каза напоследък нещо, на което отначало се изсмях, а сега се улавям, че ме кара да се замислям. Практиката му като терапевт на най-богатите показала, че в техните кръгове, въпросът за смисъла на живота идвал след четвъртия милиард!
Къде съм тръгнал аз, с разнебитения виенски стол и крехкото си битие? Защо ми е да вдигам летвата, без самият аз да съм в състояние да я прескоча?

Тигърът в стомаха ми сконфузено подви опашка и аз отворих тефтерчето с телефоните на "предателите"...

Голям залък лапни - голяма дума не казвай!

2009-09-17T08:28:00.001+02:00

Swallowed a large mouthful - big word do not say!

Avalé une grande gorgée grand mot - ne dites pas!

Verschlucken einen großen Schluck - großes Wort nicht sagen!

GOOGLE translate

In Dreams

2009-09-15T11:38:00.002+02:00

Отивам там...

2009-07-19T09:20:00.004+02:00

Има някаква суета, която пречи на хората да погледнат истината в очите. Срам, да не ги помислят за дребнави досадници. Скучни насекоми, вкопчени в сюжета на безинтересното си съществуване. Кръжащи около светлината, без да могат да я видят.
Пърхащи, всъщност около себе си, с измъчваща ги неудовлетвореност, защото са лишени от воля да постигнат желанията си. Хора, бъдете по-открити поне пред себе си! Доверете се на чувството, което ви кара да се отделите от тълпата! Да, извън стадото ще станете по-уязвими. Ще загубите защитата, която ви дава безличието. Ще сте някой, а не част от стадото!
Накъде се е запътило то? Накъде го подкарват кучетата, насъсквани от овчаря? Не ви ли интересува чак толкова много? Сигурно, защото е обща съдба? Всички ближни ще се срутят, заедно с вас, в бездната. Каквото и да се случи общата съдба е по-лесна за възприемане и понасяне.
Отговорът на въпроса “Кво вадис? (Къде отиваш?) е гласял: “Отивам там, където ще бъда разпънат за втори път!”.
По-силно предупреждение от това не би могло да бъде изказано. Замисли се! Правилен ли е пътя ти? Какви са жизнените ти цели? Отправени към един единствен човек, тези въпроси са станали банални. Втръснали са с повтарянето им от моралисти, естети, философи и обикновени мошеници. Добиват по-сериозен смисъл, едва когато ги зададем към човечеството като цяло. Оказва се, обаче, че общата съдба никого не интересува. Е, има хора, уредили добре живота си «защитавайки» подобни каузи - лемингите, озоновата дупка или стреса при мечки по време на зимен сън.
Какво ще стане, ако Земята бъде глътната от някоя гладна, току-що разсънила се, черна дупка, обаче? Хоп и Земята изчезва!
Каква трагедия може да бъде това? Всичко изчезва, заедно с Бетховен и Айфеловата кула...

Ами какво пък, някой да ни е обещавал да живеем вечно? Да не би да е хубаво да останеш сам? Да живееш пост фактум? Ударите на съдбата се усещат тежко, когато около теб животът си върви, птичките пеят, из цветните лехи се носят смехове на лалугери. В същото време, изхвърлен на брега от неприятно събитие, ти си обект на атака от несигурност, паника, дори на тих ужас! Несериозното е изтрито. Веселата, доверчива усмивка е смачкана от лоша диагноза или от заповедта за уволнение. Следват мъка и горчива самокритичност. В общата твърд между теб и останалия свят се е появила пукнатина. Било е само черта в началото. Една дълга, начупена линия, на която не си обръщал особено внимание. После е станала по-широка. Прескачал си я. Сега вече не е възможно! Отделя те решително от “другите”. Не може да не я забележиш и да не започнеш да осмисляш случая с неизбежния, но несъстоятелен въпрос - “Защо точно аз?”.
Нека внеса още един елемент в тези размисли. Той е понятието “доброволно”. Говорим често за “свобода”, но замисляме ли се кое в живота си вършим “доброволно”? Ежедневието ни е изпълнено с “трябва”. Трябва това, трябва – онова. Да – трябва да работим, за да има какво да ядем, например. Не всички, но за повечето е така. Някои са се родили, заедно с прехраната си, други просят, трети - крадат.

Свободата да тръгне по света, за да изкарва хляба си сам, без чужда помощ, не е дадена на днешния човек. Отнето му е всичко - земята, водата, въздуха. Всъщност той се е родил на едно чуждо за него място. Несправедливо. Като роб! Като дете на роби. На роби или на крепостни, които, за да живеят - трябва да се подчиняват. Безусловно! Подчинението е най-същественото в мравуняка на човечеството. Нито едно от важните неща в живота на човека не е оставено на добрата му воля. Обвързано е с някаква принуда.
Не казвам, че не е необходимо. Сигурно е така. Ще стигнем до законите и обществото. До Кант, решетките и опитомяването на звяра-човек. Така е. Трябва, защото е необходимо. Необходимо е, защото така трябва! Дори и мислещи, младите не могат да се примирят с несправедливостта. Трябва да мине много време, за да разберат, че не могат да променят света. По-практичните отдавна са приели правилата на играта и знаят защо "така трябва"...

И точно защото така трябва - ние, маркирани, белязани, опръстенени тичаме сред стадото под зоркото присъствие на кучета и овчари. Звънците на вратовете ни дрънкат, разказват историите си някому, а ние остригани, снесли и издоени, заслужили пашата си, бързаме към нея, нехаейки за пропастта, която дебне в душите ни...

Когато човек се колебае...

2009-07-18T12:24:00.006+02:00

...и не може да реши кое по-напред - да кара колело или да пие бира?

Не докосвайте сърцата ни!

2009-07-18T09:22:00.003+02:00

2009-07-18T08:23:00.001+02:00

la vie en gris

2009-07-17T19:00:00.002+02:00

la vie en gris est un photoblog collectif en gris, noir et blanc.

И всичко останало...

2009-07-17T13:48:00.008+02:00

Наблюдавай, дали този паяк се изкачва или се спуска!
Каквото и да направи - няма да е неочаквано.
Паякът се спуска по начина, който му е определен от Бога и аз мога да наблюдавам това. Внимателно.
Куклата не наблюдава паяка внимателно. Тя, обаче, винаги може да направи нещо неочаквано. Въпреки че са много различни, взети заедно, те правят връзка между два свята.
Паякът се спуска върху Куклата и започва да припка по лицето й. Конецът си е изплел сам! Чрез него той може да се придвижва, да лови жертви, дори да си създава домашен уют и да се люлее в мрежата си, като в хамак (моряшка койка).

Подобно на една от онези спокойни риби под венецианските гондоли ми се мярва мисълта, че единствено куклите могат да съзрат истинските лица на паяците.
Или пък - точно обратното.

Паякът и Куклата са на двата полюса по отношение на метафизиката. Спиноза и Де Кирико. Някой ще каже, че сравнявам круши с домати. Нека си го позволя, доколкото доматът е смятан и за плод, а и напоследък започна да се говори по-свободно - без да са необходими мисъл или логика.
Опитвам се да реабилитирам хищника в паяка, противопоставяйки му липсата на жизненост у Куклата. Е, да, но Куклата не е безжизнена! Там е работата. Нейната бездуховност е по-скоро бедност на духа у онзи, който се е захванал и се занимава с нея.
Изкуството се намира в окото на наблюдателя. Човешкото у Куклата не се предава по конците. Чрез тях то само се наподобява. Наподобяват се движения, държание, постъпки. Куклите се смеят и плачат, без да стигат до човешкото, когато него го няма наоколо.
Куклите, които плетат своите конци сами, не са паяци!
Няма нищо по-жалко от паяк, попаднал в чужда мрежа. Той прави отчаяни опити да се измъкне, задъхан и заслепен от гняв към тази несправедливост на съдбата към него. Загубил представа за действителността извън собствената си мрежа, дори в жалкото си положение на жертва, той продължава да се държи властно, сякаш всичко е още под контрола му. После изведнъж се свива и изчезва.
Възприемчивостта към духовното при паяка е унищожена от злодейския начин на съществуване. Ловецът е хитър, без да е духовен. Куклата може да бъде жестока, без да е виновна. Или по-точно – нейната вина започва и свършва с това, че е приела да бъде Кукла.

Оттам при нея следва всичко останало.

Щастието е кич!

2009-07-17T10:45:00.004+02:00

Да търсим ли радостта си в отказа?

Забраняваш си да мислиш за невъзможното!
Стремиш се единствено към реалното за постигане и толкоз!

Дали, ако намерим границите на възможностите си, няма да ги “свием” сами?
Може ли в в рамките на една килия, някой да се научи да лети?
Ако не започне да се учи още там, ако пребивавайки в затвора, престане да мисли за свободата, не означава ли това - да се свие в ново, още по-тясно пространство - в усмирителната риза на собственото си примирение?
Кому е необходима тази риза?
На нас, самите, със сигурност - не!

Въпросителната в случая е, как внасяйки реализъм в мечтите и плановете си - да избегнем самоограбването?
Как да престанем да преследваме химери, без да лишим сами себе си от повече щастие?
Да кажем ли «Да!» в полза на доволството и постижимите желания?
«Да!» в полза на материалното и властта, които носят със себе си свобода в «свободните» общества?

Ще дойде и един такъв ден - Птицата на Смъртта ще кацне на дясното ни рамо със съвсем нефилософския въпрос "Защо не постигна поне възможното?".
Тогава какво? Ще трябва ли да се извиняваме на себе си, че някога сме се самоизлъгали? Имало ли е грешка в началната преценка?
Дали изобщо трябва да се мисли за това?

Може би, за да признаем поражението си, ни е необходимо да знаем какво точно би се случило «ако»? Ако ризницата на Дон Кихот е по-уютна от губернаторския кабинет на Санчо Панса, дори само за един, единствен човек – този свят все още не е загубен.

А ако този човек си ти, какво си виновен, че светът не те разбира?

Думи, думи, думи...

2009-07-17T09:20:00.005+02:00

Да поразсъждаваме върху силата на изреченото Слово!

Кое въздейства повече?

Посланията на думите или мисленето, което кара някого да ги прознесе?
Не са ли по-важни събитията, които предшестват думите и онова, което ги заобикаля?
С представите, които носят, думите градят света и голяма част от събитията в него.

Силата на идеите е сила на думите!

Все пак решаваща за появата на Слово е свободната ни воля.
Някои я разглеждат като една от степените в процеса на самоосъзнаване,
чийто апотеоз е виолетовият пламък.

Нека си представим следното:

Пиеса с много участници. Усложнени взаимоотношения - емоции, действие, сапунка.
Действията са пълни с драматизъм и вървят към взрив.
Репликите валят една след друга. Думи на подкрепа и противопоставяне. Думи, вещаещи съюзи или конфликти.
В този момент на сцената се внася нещо съвсем ново.
Думи, които не са били предвидени от сценария. Няма значение дали са подредени в изречения или са нахвърляни безразборно, важното е - да успеят да внесат своя смисъл.
Изведнъж всичко се променя. Случващото се олеква и започва да изгкежда нелепо...
Нека бъдат изречени от папагал, за да нямат предистория и за да не бъдат свързвани с дотогавашни събития или някой от участниците.

Папагалът казва:

«Виж, само колко меки и розови са!»

Думите му поставят началото на нова ера.
Като в новооткрито селище в непристъпната джунгла.
Среща на две вселени.

Откъс от главата "Полеки"

2009-07-12T23:03:00.004+02:00

След малко препитване на случаен принцип и един-два препоръчителни съвета към Главния Инквизитор,
Смъртта се беше обърнала директно към него:
- Що се престараваш, бе, Полеки?
Сянка на съмнение притича като катерица през широкото му, простодушно лице. Надеждите му се бяха оказали риба в безкрайното море от възможности, за която той беше приготвил тиган, преди да намери мрежа.
Най-накрая Полеки беше разбрал, че животът не се нуждае от причина, за да съществува. Колкото до следствията – те бяха очевидни. Нито той, нито някой от останалите, можеха да бъдат причина, за каквото и да било.
Защо им беше потрябвало да се месят в играта на Боговете? Ако не можеха да стигнат до решението, защо трябваше да стават част от проблема?
Бяха взели страна в един непосилен за тях конфликт, чиито единствен Факт се състоеше в това, че взривяването на планетата беше вече по силите им.
Треперете, мравки и лалугерчета, всичко зависи от някаква си конференция!
- Ами да, ние сме си виновни за всичко – каза Полеки на бегонията, която се държеше малко асиметрично в гледжосаната си саксия.
Запасите му от търпение щяха да стигнат за не повече от седмица. След това щеше да излезе от прикритието на тялото си, в което нямаше място за друг човек и да се предаде.
Знаеше, че без борба не можеше да се очаква някаква по-особена драматургия. Освен, ако не решеше да легне в сянката на декора и да заспи по средата на действието. Подпрян на крехка, биологична летва. В края на краищата, това беше неговата си, собствена пиеска.
Пък и какво толкова знаем за Вечния сън? Човек си мисли, че за него винаги ще се намери време и затова му се струва забавно да го отлага. А не трябва! Ние си оставаме смъртни, дори венецианци. Или дори само човеци.
А ако на стената има пушка и тя гръмне? Тогава какво? Има ли значение за пиесата, кой точно е гръмнал? Или е произнесъл дадена реплика? Важното е, нещо да бъде гръмнато. Или казано. Cogito, ergo sum. Не е важно картезианец ли го е произнесъл или не. Може да е папагал. Или да е на запис. Казана дума – хвърлен камък. Не е ли така? Кой ще гръмне с пушката е без значение. Важното е - дали изстрелът е бил точен или е отишъл на халос. От друга страна, причината за смъртта също не е толкова важна. Писателят Шерууд Андерсън глътнал на майтап четка за зъби и умрял от перитонит. Можеше да бъде убит от свой фен. Или от нечии тайни служби. Важен е факторът Смърт.
В разгара на Средновековието, когато хиляди неща в църквата са се нуждаели от вниманието на инквизиторите, те решили, че най-важният въпрос е борбата с геоцентризма.
Започнали да използват Смъртта като начин за идентификация. В практиката на Инквизицията било прието първата стъпка към кладата да е заради «отлика от тълпата». Апокалипсис на името. Забелязан означавало набелязан! Дали по донос или чрез някакво нейно действие – открояването на жертвата сред останалите се превръщало в съдбоносен факт. Самоидентификацията на християните срещу открояването на еретици сред безименната тълпа е само една от формите на този подход. Има го и до днес. Колективното начало и изгорените като вещици. Глутницата и
делото на гражданина К. срещу държавата.
- Каква е тази глъчка днес по улицата? – запита някого, скрит от погледите, полуразсъненият Полеки.
- Отиват към пиацетата. Ще има екзекуция.
- Пак ли? Чий ред е сега?
Котката се протегна лениво и не пожела да отговори.
- Вярващи или неверници? Да се надяваме, че не са се объркали и този път – прозя се стопанинът й, обърна се на другата страна и се зави през глава.
Втората стъпка към кладата е жертвата „да притежава нещо”. Не е задължително «то» да е материално. Може да са само възгледи. Или просто - идея. Ако ги има – смъртта би донесла някому облага. Най-силно винаги е било противоречието между «нов» и «стар». В него се крие антагонизмът между различните «изми». Запитвайте се «кому е изгодно?» и ако разбирате подбудите, лесно ще си отговорите кой може да бъде в основата. Това е така нареченият «мотив» в работата на криминалистите. Хипотеза, мотив, алиби и доказателства е редът, описван в романите. Инквизицията действала по-опростено – донос, самопризнание и толкова. И така, та чак до наши дни!
Третата и последна, решителна крачка е отсъствието на пречки за екзекуцията. Ако няма нечие височайшо застъпничество или друга, възпрепятстваща наказанието причина, пътят към отвъдното за жертвата бил открит. Оставало й - да се усмихне лъчезарно към щастливата си публика и да пожелае на палача успешна работа.
«Покажете главата ми на публиката!»...

Все пак по-прозорливите инквизитори винаги са се сещали, че по-голяма чистота на вярата или още по-голяма плътност на морала би могла да доведе до народни брожения. Винаги е бил намиран някакъв отдушник. Клапанът за изпускане на парата не е трябвало никога да бъде дълго търсен. Присъствието на карампаните свършвало безотказно работа. Трябвало е само да са достатъчно на брой и да изглеждат добре. Нищо повече. Попивали сълзите, потта и почти всички останали телесни течности.
Винаги е имало някаква граница на святост, която не бива да се прехвърля. Колкото по-близко до божественото стига едно явление, толкова повече се е отдалечило то от здравия човешки разум, от навиците, рефлексите и емоциите на човека. От нормалното. И следователно – толкова по-трудно за възприемане и следване е то. Дедал и Икар са само един "достатъчно ярък" пример...

- Ето го! Излезе на ешафода – извика котката – при тези условия осъденият се намира в много неблагоприятни условия!
- Повтаряш се! – усмихна й се Полеки.
- А ти проспа историята на Венеция! Условията...
- ... безусловно са неблагоприятни, щом става дума за бесилка или за огън – прекъсна я Полеки и усмивката му стана толкова широка, че някой можеше да хлътне в нея с крак до хълбока.
- Какво? Искаш да кажеш, че някой от двама ни говори неправилно? Не ме съди! И на мен ми се искаше да знам какво точно съм, та да се оплача. Известно ми е само, че посятото трябва да поникне в своето време и в своята бразда, а моят случай не е такъв...
- Не те съдя. Ни най-малко, дори! Все пак не може да се отрече, че във всяка произволно взета двойка в края на краищата се конституират палач и жертва. Тук също е така...
- Тук? Там? Къде? Във Венеция?
- Накъдето и да погледнеш. Установява се, че навсякъде съществуват палачът и неговата жертва. Дори да изчезне цялото човечество и да останат накрая само двама, ако са палачи – единият ще се превърне в жертва. Ако са били жертви – едната от тях ще стане палач. Накрая ще оцелее само той.
- Той... и котките – добави тихо котката със зле прикрито безразличие.

Нови снимки

2009-07-11T14:58:00.004+02:00

2009-07-08T06:23:00.008+02:00

Дали усещането на човек, че пътува в грешна посока не идва от факта,
че рядко може да бъде щастлив? Щастлив, дори, е силно казано.
Става дума - да се чувства добре. Да е в комфорт. Да не се усеща сам.
Изоставен. Излъган в надеждите или представите си. Губещ от развоя на събитията.
Съзерцанието на сменящата се зад прозореца картина не помага.
Ако влакът те отнася в посока, отдалечаваща те от самия теб –
какво може да бъде чувството ти? Не би ли имал правото да дръпнеш
внезапната спирачка?
И да слезнеш, когато ти решиш!

Бели спомени

2009-07-06T15:08:00.005+02:00

"Според мен, поезията е начин на самоубийство.
И тези, които са най-добри, първи го постигат,
още докато са живи и възторжени.
Тъжна гледка е възрастният поет.
Човек, не успял да напусне този свят навреме"
Людмил Станев

Светлина или надежда
последна остана да тлее?
Свърши кълбото от нея,
изплетено в сива прежда.

Плътта на чувствата догаря.
В тънка струя дим отлита.
Отива си, без да ни пита
изпепеленото от пожари.

Да го задържим не можем.
Разумът не носи спасение.
Опитът идва с търпение -
болката да уталожим.

Как навремето сме живели?
Били сме млади и по-раними.
Вглъбени в себе си вървим и
все бързаме, а сме спрели.

За щастие, всеки има амнезия
за страховете и грешките.
Смътно си спомняме смешките.
Дните вървят без поезия.

Идва краят на земното бреме.
Есента свършва. Вее на зима.
Пролет за нас, вече няма да има.
Както няма да има и Време.

Част от Вярата ще сме вече.
Там, накъдето се движим.
И където сегашните грижи,
ще са ти смешни, човече...

2009

Котката на Полеки?

2009-07-04T11:46:00.003+02:00

Не, това не е котката на Полеки...

. . . .

Вървя в тясната ивица между оградата на съседа Полеки и моята къща. Срещу ми просветва изхода на сотопортегото, което излиза на фондамента Сан Джобе. Зидът е по-висок от човешки бой. Една котка е застинала като гипсова отливка върху него и ме следи с изцъклените си очи. Има поверие, че ако барелеф на дракон се разположи по-високо от главата на обитателя на къщата, чудовището започва да го владее и да потиска волята му.

Дали и тази котка не започва да ми въздейства по подобен начин?

Годините минават, а тя си остава недоверчива. Красива е.

Котките във Венеция изглеждат особено. През Средновековието били станали доста лениви. Явно са били живяли доста безгрижно, защото постепенно загубили качествата си на бойци.
По тази причина не представлявали никаква заплаха за плъховете. Знае се, че във всеки голям град има поне толкова плъхове, колкото са жителите му. По време на чумата, тукашните били достатъчно, за да разпространят заразата от край до край. Загинали 50 000 души. Всеки трети.
В търсене на изход, освен въдворяването под карантина на остров Сен Лазаро, Съветът на Дожите решил да подобри и породата на венецианската котка. Били “внесени”, известни с ловните си качества, техни роднини от района на днешните Сирия и Ирак.

В проклетата котка на Полеки, която ме гледа отвисоко, някои от техните черти са добре изразени. Стройна, с дълги крайници и малка глава, тя прилича на изображение от старите египетски папируси. Подобна е на новата порода "ашера".
Котката е символ на магическите сили в природата. С навика си да се свива на кълбо, тя е същинско олицетворение на Вечността. Вървя към канала на Канареджо, а вечността ме гледа втренчено от оградата, готова да побегне, ако посегна към нея.

2009-07-02T14:02:00.002+02:00

Лейка

2009-07-01T23:40:00.004+02:00

Купете си лейка!

По площада се разхождаха закусващи адвокати. Сред тях кълвяха невидимата си храна и гълъби. “Венецианците са риби!” – беше казал някой от римските папи и с това беше произнесъл дългоочаквана присъда. Зеленясал от дългата си и уморителна любов с водата, кеят ту изваждаше на показ стъпалата си, ту ги криеше под повърхността й. Това забавляваше група млади туристи, които пушеха, разгъваха и сгъваха планове на града, планове за вечерта и за живота въобще. На всеки от тях му се искаше да бъде обичан или по-скоро – струваше му се, че се нуждае от обич. На никого не бе съдено да знае ще издържи ли, завит през глава с вехтото одеало на една истинска любов.
В неподправения си вид, любовта иска да е всеобхватна и продължителна. А е късогледа. Стреми се да съзерцава обекта си все по-отблизо и да го обгражда отвсякъде.
Да го откъсва от света.
Адвокатите знаеха всичко това. Сгъваха и разгъваха житейските планове на клиентите си и режеха през средата с ножицата на закона като истински майстори-кроячи. Прекрояваха отеснелите дрехи на бракове и договори. Разхождаха се между гълъбите и пускаха трохи, които летящите плъхове улавяха още във въздуха. За венецианците и рибите в Канал Гранде не оставаше почти нищо. Онези, които знаеха, че закуската се купува с техни пари си мълчаха.
Нали венецианци = риби?

За да започнат нов живот, за някои е достатъчно да си купят нова шапка. Да заминат. Или да попаднат в затвора. При други дните са монотонни - животът им се върти в кръг и гони опашката си. Само онези, които редовно поливат лехите в градината си, имат възможност да се порадват на цветята им. Ако имат под ръка лейка, разбира се, а не адвокат.
При това - не за дълго, а само докато не е дошла есента.

Дюрер

2009-07-01T22:45:00.003+02:00

Защо, за да приемем съдбата си, винаги са ни били необходими утехи?
Съществуват ли сини ноти в петолинието на живота, с които могат да се означат копнежите, бляновете или мечтите?
Не! Няма. Ако изобщо нещо на този свят може «да се сбъдва», то е «реализацията на житейски проект».
Става един ден. Това не е, обаче, сбъдване на мечта!
Приет безропотно, подобен път на развитие е само началото на всяка една премислена и улисана в тракането по житейските релси възможност.
Ако свириш по десет часа на ден от петгодишен, може да не станеш Моцарт или Чайковски, но със сигурност ще си добър музикант. Рисувай по цял ден и ще станеш добър художник. И поет можеш да бъдеш с много пиене, четене и писане! Както и лекар, и архитект, и адвокат – само чети и пиши. Нищо друго не се иска от теб, освен да учиш.

Dürer станал живописец, макар по-късно да изоставил боите и четките в полза на графиката - била по-пестелива не само откъм изразни, но и откъм финансови средства, които не достигали. Факт, който оказал решаващо влияние върху този избор, въпреки че известна подкрепа от меценати не липсвала. Между тях бил и най-богатия търговец на добитък в Европа за времето си – Фугер.
След пожара във Немската търговска палата във Венеция, той финансирал много от работите на Дюрер там.
Заедно с първите успехи, в Нюрнберг дошла чумата и току-що получилият по-широка известност Дюрер се отправил към Италия.
Във Венеция се срещнал с братята-художници Белини, чието творчество оказало видимо влияние върху стила му. Самите те, били приятно изненадани - “ като за немски варварин този Дюрер не рисува лошо”.

Останал донякъде разочарован, защото усещал, че Барбари не му казва всичко, което знае.
Убеждението, че последният е имало какво да крие, се засилва и у мен с всеки изминал ден. Наистина трябва да имаш истински зъби, за да стиснеш с тях ключа!

Бъди въображаем!

2009-07-01T02:29:00.003+02:00

: :

Къщата на езерото, която започва да се вижда между дърветата в късна есен. Хубаво е там. Човекът, който живееше в нея го няма. Къщите често надживяват стопаните си. Нахвърлям изреченията като щрихи. Набързо. Така сме скицирани и ние върху пейзажа - набързо. като с въглен, който ше опада. Няма какво. Така е.
Къщата се оглежда в езерото. Дали се харесва? Дали вижда, че стопанинът го няма.
В огледалото "да" е "ад". Денят - вечер. Човекът - друг. Би ли се харесала къщата, ако е празна. Куха. Пуста. По-точно - запусната.
Би ли се харесал някой, ако успее да се види без кожа?
Пак ще е той. Същият. И все пак друг. Кървав. Ужасен.
Като гол генерал.

Въображаемo интервю с Руис

2009-06-30T11:14:00.001+02:00

...

По Фром нагласата „да имаш“ насочва човека към материалното, към притежанието и властта с произтичащите от тях злини, докато изборът „да бъдеш“ е насочен към творчеството и се вдъхновява от обичта.

Migel Ruiz: Започвам с молитва и моля всички да се присъединят към нея. Прочетете я дума по дума, после останете за малко със затворени очи и я повторете. Всеки път, когато се почувствате безкрайно самотни и необичани, повтаряйте тази молитва и ще си върнете душевното спокойствие.

Me: Промените, Руиз, промените! Всяка от тях ни изправя пред нов свят. Ако някой не може да схване това – толкова по-зле за него. Онова, което го е правило някога неуязвим – бронята на молитвата, свитата на повторението, гвардията на думите ги няма!

Migel Ruiz: Изпълнен с удивление, попитах Ангела: „Мъртъв ли съм?“ Той отговори: „Да, вече от много години, макар че сърцето ти е биело, твоят разум е спял в могила от илюзии, неосъзнавайки своята божествена природа“.

Me: Глупостохвъргачката извърши атентата срещу теб. Един документ, нечия смърт или човешко творение като тази дяволска машина могат да тласнат света в друг коловоз. Дори да сме неизвестни, все пак стрелката ще щракне и нещо, търкалящо се по релсите ще поеме по нов път.

Migel Ruiz: Истинската ни същност е чиста любов, чиста светлина! Първото споразумение е: Бъди безгрешен в словото си. Звучи съвсем просто, но е извънредно могъщо.

Me: Естествено. Естествено, Руис... Ако любовта ти беше донесла шекспирова слава, ти нямаше да се занимаваш с писане. Ако словото ти беше безгрешно, нямаше да стоиш приведен над следващия си ръкопис - щял си веднъж завинаги да кажеш всичко. И това също е много просто. Никой не го разбира, обаче. Стенобойна машина ли е глупостохвъргачката? Да бъде разкъртена стената на разума, с която той се отбранява срещу варварите?

Migel Ruiz: Какво означава безгрешно? Безгрешност означава „без грях“. Безгрешен идва от латинското pecatus, което означава „грях“. Наставката im в „impeccable“ означава „без“, значи смисълът на цялата дума е „без грях“.

Me: Ех, Мигел, колко лошо е, когато се цитира само латинската основа. Не само в лингвистичните спорове! Зная, че си изнасял лекции и на английски, но знаеш ли какво? Не може да се говори за грях и безгрешност, без да споменем немското Schuld. Ще бъде и грях, и грешка, но преди всичко наш дълг!
Пиленцата в гнездото на безгрешността вече пищят и отварят жълти човчици, в желанието си да бъдат нахранени. Ти донесе ли им червейче? Или се съмняваш в достоверността си? За мен е достатъчно съществуването на различни (съ)мнения.
Клъв! Оу!
Апорията, дето Критянинът казва "Всички критяни лъжат" при теб, Руис звучи горе-долу така: «Всички, които признават грешките си, са грешници!».

Migel Ruiz: Грях е всяка постъпка срещу самия себе си. Всичко, което чувствате, вярвате или казвате срещу самите себе си, е грях. Действате срещу себе си, когато се самоосъждате или самообвинявате за нещо. Да бъдеш без грях е тъкмо обратното. Да бъдеш безгрешен, означава да не вървиш срещу самия себе си. Когато си безгрешен, поемаш отговорността за действията си, но не се съдиш или виниш.

Me: Поеми отговорността, Мигел! Писал си тези редове твърде самонадеяно. Не те съдя. Нито искам от теб да се самоосъждаш, но ако си живял досега в служба на натрапчиви идеи, рискуваш до края да останеш без капка признателност към разума си. Ще излезе, че той е единственият виновник за горчивината на битието ни.

Migel Ruiz: Какво е разумът?

Me: Разумът е това, което ни кара да се съмняваме, Мигел! Той е единственото, което успява да разхлаби хватката на вкопчването ни в собственото Аз.

Migel Ruiz: Карамба!

Me: Апатията идва от безсилието. При мен – и от липсата на разбиране. На кого да давам най-доброто от себе си или да му говоря умно, след като около себе си намирам единствено глупци? Те търсят близостта ми единствено, за да се самовзривят. Заради мен. До мен. В мен.

2009-06-30T00:51:00.005+02:00

Хм, само не се смейте! Представете си пухтенето и сирената на влак, който постепенно се очертава под завесата, разкъсва я и се появява тържествено на сцената. С изчернен машинист и кондуктор с мустаци, застанали на стъпалата. Стърчат железа, а колелата с шини и колянно-лактени стави се завъртат за последен път, локомотивът се разтриса като кон след изтощителен тръс и спира.
Публиката става на крака. Зрителите напускат местата си, суетят се около него, някои се покатерват по високите стъпала и изчезват в опушения му търбух. Не след дълго се чува свирка, в дъното на сцената някой размахва фенер със зелена светлина. Колелата се завъртат с усилие и машината потегля отново. Качилите се отпътуват с нея. Скоро и последният вагони изчезва в тъмнината между големите тръби на отдушниците.

Оказва се, че съм останал сам с артистите. Те подновяват играта си. Всеки играе този път сам за себе си. Влиза в най-щастливата си роля. Неусетно се виждам и аз. Сякаш кукловод движи ръцете ми, мести ме по сцената и аз започвам да изричам реплики. Думи, пълни със страст и убеденост. Между артистите съм и те ме приемат като свой. Прекрасно е. Чувствам се на седмото небе. Смея се неудържимо. Нося се бързо из сцената , за да обхвана цялото действие. След това постепенно и някак твърде бавно до съзнанието ми стига, че виждам майка ми. Там е. Седнала е на голям, дървен сандък зад основния декор на сцената и плаче. Ужас! Това не е тя...

Това е Вероника!

2009-06-30T00:40:00.001+02:00

«Покрай майка ми, ходех често в «Ла Фениче». Всеки път, когато завесата се разтваряше и окъпаните в светлина декори извикваха сподавен възглас на възхищение в публиката, имах натрапчивата идея да изтичам през сцената и да се хвърля в оркестъра. Бях стоял много пъти зад кулисите, сред въжета, макари и хитроумни приспособления с неясно предназначение, решен да го направя. Виждах артистите в друга светлина. По-точно - извън светлината на прожекторите, което ги караше да изглеждат сиви и посърнали. Извън ролята, която им придаваше достолепие и ги поставяше на пиедестал, те бяха хора с грижи. Самотни, плахи и уморени. Такива са диктаторите, когато останат сами. Исках да изтичам и да скоча. Исках и не се решавах. Така мина животът ми...»

2009-06-30T00:33:00.003+02:00

Историята е пълна с хамали - носачи на умствен багаж, които товарят
и разтоварват, пренасят го от т. А до т. Б или обратно. Видима полза няма.
Човечеството остава на хедонистични позиции.

Бейби, бейби, когато си изгубиш акъла, тогава вече си истински свободен!
Радвам се да бъда «идиотът на селото»!
Пърпъл с Глен Хюз: Burn. Или PsychoFantasy - тройката Фройд-Юнг-Полеки беше потеглила по наклонената плоскост на прекомерното самоизискване и вече трудно може да бъде спряна.

2009-06-30T00:20:00.001+02:00

"А които ламтят за обогатяване, падат в изкушение, в примка, и в много глупави и вредни страсти, които потопяват човеците в разорение и погибел. Защото сребролюбието е корен на всякакви злини, към което като се стремяха някои, те се отстраниха от вярата, и пронизаха себе си с много скърби".

2009-06-29T19:19:00.000+02:00

В етиката с името Тифон се означават
Гордостта, Невежеството и Измамата.

2009-06-29T19:16:00.000+02:00

2009-06-29T19:13:00.001+02:00

2009-06-29T18:44:00.003+02:00

Мистериите са били известни на Посветените в Египет.

Сред тях е преданието за Озирис -
Източникът на Светлина
и Принцип на Доброто
и Тифон,
олицетворяващ Принципа на Мрака и Злото.

Името Тифон, както и Ева, означава змия и живот
(Цапанай на еврейски означава змия ).
С формата си змията символизира живота,
който е навсякъде в природата.

2009-06-29T18:11:00.002+02:00

Кой е Кукла? Кой е Маска?
Играта свършва – кой е победителят за деня?
Наблюдавал съм ги от прозореца, без да паля свещта.
Странна картина... Като вещици са!
Клечат в кръг, на разстояние една от друга.
Гледат се мълчаливо. Понякога избухват в безпричинен смях.
Не зная казват ли си някога по нещо.
Срещата им може да продължи с часове.

2009-06-29T16:19:00.001+02:00

Ако не се вслушваш във всички гласове – как ще научиш цялата Истина?

Оставена сама на себе си Земята ще се разсипе на пясък, на прах и ще изчезне. Въздухът ще се загуби в безкрая. Водата ще се раздели на капки, воден прах и пари и ще се стопи. Огънят ще изстине, ще угасне и светлината му. Така е и със Силата, със Словото, със Съдбата и със Съзиданието.

Някой ги поддържа в равновесие. Хванал е юздите им, така че да препускат напред. Все по-нататък...

Как е възможно? Нали няма “перпетуум мобиле”?

За да може да го прави – кой трябва да е кочияшът?

Безкрайното Същество?

Някои бързат с отговора –“ Този, който е началото, края и същността на всичко. Това е Богът!”...

А кое е Бог? И моля те - не ми казвай, че Бог е началото, края и същността на всичко. Кое е тогава “всичко”?

Ще подхвърля засега само една Идея.

Кой е казал, че ние не сме безкрайни същества?

Единият край винаги остава отворен!

И той е Смъртта...

2009-06-27T13:21:00.001+02:00

The Making of

2009-06-27T13:15:00.002+02:00

2009-06-25T19:24:00.002+02:00

Все някога представлението ще завърши.
Далеч от света, уморен от безкрайната Комедия дел арте, всеки от нас ще свали пред огледалото на немилостивата реалност костюма и маската си.
За да започне и за него истината...
Венеция ни поднася част от нея. Тя, старата грешница, показва на хората как изглежда мястото, където могат да бъдат щастливи. Прилича на училище, но е неутрална.
Допуска те до себе си, но не ти протяга ръка. Като водата е - може да те спаси от жажда, но и да те удави. Раздвижва духа ти. Дава ти възможност да направиш историята си истинска, но трябва сам да отвориш вратата.

Избрано

2009-06-25T10:46:00.010+02:00

*
. . . . . .

Владимир Влайков, който умишлено бягаше от нечистотията на политизираните времена и днес не се потапя в нея, не желае в доминиращия традициите ни граждански патос да я съди. Тя е загатната наистина, но преходността на конюнктурата не го занимава, а се издига към екзистенциалната философска проблематика, в която човешкото битие присъства с глобалните си измерения.
...

Трезвото приемане на даденостите не е непременно песимизъм, а по-скоро мъдрост, с която да изживеем смислено, без ненужни утопии отпуснатите ни от Бога дни. И аз съм благодарен, че повикът от стихотворенията ме застави в бързопреходността на делника да се замисля за трайното, което той носи в себе си и което пропускаме така често да разпознаем.

Атанас Свиленов

____________________

За разлика от останалите стихосбирки, корицата и художественото оформление на "Избрано", не е дело на автора му, а на художника Веселин Праматаров.

Бог и звяр

2009-06-25T10:37:00.005+02:00

: : : :

Бог и Звяр

Всеки сам и в своя клетка.
Сам в сърцето и душата.
Сам зад здравата решетка
на греха и суетата.

Звярът в нас и Бога в него -
тях да носим сме призвани.
Роби на всевластно его,
във вериги оковани.

И в окото помътняло -
огледало на душата,
утро ражда се умряло,
ослепяло в тъмнината.

Кой от него ни поглежда?
Пленник сякаш той е също.

Има ли за нас надежда,
щом постигнал свободата
Бога някой в Звяр превръща?

2003,
София

Изложбата в Литомишъл

2009-06-25T10:18:00.002+02:00

Изложбата в Страсбург

2009-06-25T10:13:00.002+02:00

2009-06-23T17:28:00.002+02:00

................................................

Детето

Как да се върна?
Обратният път
не е лесен.
И кого ли ще зърна
със загубили взор
очи на обесен?
И в кривата уличка
и пустия двор
какво ще намеря?
Как да последвам
зова на сърцето,
звучащ като
чужда повеля?

Как да се върна
в старата къща?
Аз съм Детето,
което там никой
не беше прегръщал!

2000,
Мюнхен

2009-06-23T17:12:00.003+02:00

"Владимир Влайков умее да ни откъсне от всекидневното и да открие в него повод за размисъл върху вечни въпроси. Тук няма да намерим съмнителни отговори и няма да видим поет в позата на обвинител или поучаващ.
....
С поезията си още един път разкрива ненадминатото си майсторство да общува и да дарява човешка топлина, да утешава и да обнадеждава. Затова съм благодарен, че с тази книга ставаме Посетители в света на неговите щедри небеса..."

Йонко Йончев

........................................................................................................

Протегнали ръце

"Спете спокойно, добри хора!
Няма крадци! Няма убийци!"

Речитатив на нощна стража
от Средновековието

Спи! Спи!
Ти все си уморен.
Спи и забрави!
С надеждата да дойде ден.
И залости добре!

Зад ъгъла на всеки дом
се крият убийци на мечти.
Нахълтали в живота ни
чрез взлом
омайват ни лъжци
с добри очи.
Напътстват ни крадци на истини.

А ние?
Какви сме ние - аз и ти?
Когато ни ограбваха - мълчахме.
И не роптахме, когато ни убиваха.
Така - умрели, оцеляхме.
Простили се с Красивото.
Превърнали душите си
във складове за плячка.

Вървим, напираме,
протегнали ръце
със алчността на бебе
по отнетата играчка.

1999,
Мюнхен

2009-06-23T16:55:00.003+02:00

"Стиховете на Владо Влайков напомнят самотно мечтание на саксофон-соло, чиято протяжна мелодия идва откъм приглушено осветената сцена на полупразен среднощен бар"

Л. Тошев

"Необичайна е тази книга със стихове и прозаични фрагменти, подредени не по жанрове, а по своя вътрешна логика.
...
Общото между тях е въпросът за смисъла на живота, чийто отговор, колкото и да търси универсалните стойности, винаги е личен."

От редактора Владимир Попов

..........................................................

Полу

Полуусмихнат,
полумрачен
към полуцел
полурешен вървиш.

С получовеци
в полусхватка
полуранен кървиш.
Със съвест все
полуразчистена.

Полуприятелства -
полупредателства.
Полулюбов -
полуомраза.
Две полуистини събрани
не правят истина.

Полуумрял и
полужив
е все едно.
Приемай жребия
горчив!
Върви докрай!

Бъди наистина щастлив
или безкрайно страдай!
Бъди мъдрец
или напълно луд,
но не полу...

1982
София

2009-06-23T12:41:00.001+02:00

Куклата

2009-06-12T08:43:00.006+02:00

........................................

Нека погледнем на Куклата в по-абстрактна светлина.

Чий продукт е Куклата?
На желанието или на фантазията?
Какво е - герой, успял да се освободи от опеката на своя
собственик или нещастник, зависим от чужда воля?

Куклата като лудост?
Прочетеното в стъклените очи, зад които проблясват искри от Аз-съзнанието,
ни подсеща да търсим нещо, което ни е убягнало от собствената ни предистория.

Замисляли сте се, защо не се интересуваме от подобни неща?
Защо са ни безинтересни?
Защо за да обърнат внимание, трябва да бъдат поднасяни все
в някаква ефектна, привличаща вниманието опаковка?
Отговорът не би бил труден, ако не бяме Кукли!

Това е!

Все едно дали ни харесва или не. Някои изобщо няма да го разберат.
Мистичният експеримент, който представлява общуването с Кукли
е твърде странен, за да е необходимо да бъде държан в тайна.

Не обиждаме Куклите!
Те започват да общуват!
При този диалог във възприемането на реалността започват да
вземат участие абстрактни нива, без които нюансите между
добро и зло, да и не, черно и бяло не се виждат.
Палитрата ще бъде лишена от цветове и преходи.

Ако те е страх от себе си – не играй с кукли!
Както във всичко, което ни заобикаля и в мистичния свят на Куклата
съществува добро и зло. Животът на онези, които си играят с кукли е
разпилян в талаша на ежедневието.
Влакчетата са за препоръчване. Те вървят по график и се загубват
от погледа, само когато влязат в някой тунел. Много рядко изчезват.

За разлика от куклите.

Гласът на Другия

2009-06-12T07:22:00.005+02:00

.

Представете си, че сте Робинзон. Сам сте на острова. Няма други. Не би трябвало да съществува и “L’autrui“, нали?

Е, да, но вие няма да оставите нещата така. Ако го няма – ще го създадете!
Дали ще бъде някой звяр или растение, няма значение. Дали ще си говорите с острова, океана или някое сечиво, с колибата или сала – не е важно. Важното е, че така ще се появи Другия и диалогът може да започне. Така както затворникът разговаря с малката мишка, изпълзяла от дупката в ъгъла...

Безкрайния настоящ Момент.
Вечното “Сега”. Несбъдващото се “Утре”.

За кого се е събудило утрото? За кого бие камбаната?
Дали само за онзи, който няма да доживее до пладне? Кой ли е той? Може и да си ти. Не е прието да си осведомен за това...
Винаги ми се е искало да живея мой живот. Живях в нещо друго. Уж само временно “докато си стъпя на краката”. Е, стъпих и какво? Многолюдната челяд от сиви дни ме дърпа да продължа надолу по течението. Не искам!
Нямам желание да живея чуждия, колкото и привлекателен да изглежда отстрани. Имам един куп недостатъци. И все пак – нека си бъда аз! С доброто и лошото.

Кога ли някому всичко ще е наред, та да започне с Истината?

Все едно е, дали ще се отнесеш с разбиране към някого, ако той не е готов да ти отговори със същото. То важи и за самите нас.
Ако си честен към себе си – всичко ще е наред, но ти непрекъснато се самозалъгваш. Успокояваш се. Това ще направиш, онова ще е наред, от утре – друго... И душата издребнява.
А великодушието към дребното не е добро. Излишно е веселието с мъртви души. Щедростта към скъперници. Приказливостта с мълчаливци. Смелостта пред страхливци?
Освен да събуди омраза, друг ефект да се очаква!

От друга страна, не трябва да се въздържаме. Защо да не живеем собствения си живот, щом такава е била волята на съдбата?
Не се ли чувства всеки най-добре в кожата си?
Може да каже Аз единствено, когато е себе си.
Аз – добре, но кой си ти? С какво си различен от другите?
Постепенно започваме да разбираме ролята на Другия.

За да се освободи от проклятието на “L’autrui“ – той трябва да го намери в себе си.
и да го накара да излезне.

На свобода!

Първо появяване на Куклата

2009-04-27T12:23:00.001+02:00

. .

Слънчевите лъчи топят острите, източени форми на старата катедрала. Краят на столетието е като никога уютен и светъл.
Здравейте, години! Не искам да се забелязваме. В живота ми има две-три изоставени къщи, десетина призрака и едно психично отклонение.
За повече от това не бях имал нито време, нито нерви.
Някои намират изоставените къщи за нещо свръхестествено и тайнствено. Скърцането на старото стълбище. Заключената врата. Паяжината. Прахът, очертаващ пътя на светлината.
Усещането за чуждо присъствие, въпреки запуснатостта и празнотата, е повод за размисъл и избуяване на скрити страхове.
Старите къщи са като напуснати черупки. Коруби. Напуканите им стени сред навят прах и попадала мазилка са сякаш хитинови обвивки, станали тесни за Душата.
Разгледайте някоя от тях. Внимателно я разгледайте!
Забелязвате ли стаения в ъглите глъч на някогашните безгрижни дни? Разноцветните слоеве боя, които разрухата е извадила на показ? Светлите петна, оставени от мебелите по стените?
Това са призраците на радостта, но и на злочестието. Следите на прекъснатите сърдечни връзки. Дупката в стената, под която се е насъбрала купчина пясък.
Гледката към двора и увисналата малка, синя вратичка. Неприбраните, пренебрегнати вещи са в безпорядък, като че ли разгневен великан току-що е разбил стените, за да излезе навън.
Огледът на Къщата се превръща в изпитание за чувствата. Страх и неизвестност пред люлеенето на Махалото на Времето. И тук, като в някоя от по-старите Машини, миговете на отдих са единствено кратките паузи между подрусванията на два века. Хаосът изостря сетивата и те не пропускат нищо, колкото и маловажно да е то.
Поднос и стар чайник. Детска обувка.
Малко по-нататък – паднала на земята, с лице в боклука лежи Куклата...

Силата на Съдбата

2007-10-01T18:28:00.008+02:00

. .

Има сили, които преобразяват душата, упътвайки я в нова посока.
Беседите с мъдреци или четенето на подходящи книги са полезни и обогатяват, но без размисъл и вътрешен диалог, поврат не може да се очаква.
“Съдба!” – въздишат някои. Други се примиряват с това, което имат.
Трудността в проникването до смисъла са границите, които сами сме си поставили.
Някакво "дотук", извън което отказваме да пристъпим.

Защо е така? Няма нищо случайно, нали?

Изчезването на един влак в някакъв тунел би нарушил правилата на играта, нали?
Е, добре - той въпреки това изчезва.
Трябва да решим - ще продължаваме ли с останалите влакчета или се налага да спрем и се опитаме да разберем какво се е случило?

Преди да си поставим дилемата, добре ще бъде, ако успеем да си отговорим и на въпроса:

Има ли истина, която си заслужава да бъде оповестявана?

Този въпрос е предупреждение. От една страна е истината, от другата - публиката. Понякога смесването им е взривоопасно! Всяко време има своите неприемливи истини. Прозренията са неудобни по условие. Революцията, представляваща реализация на едно прозрение, руши равновесието на момента. Обещава да създаде само неприятности, Разместването на пластовете ощетява облагодетелстваните от статуквото.

Запитайте се поне веднъж:
Защо ви е да споделяте с "другите" вашата истина? От суета? За да получите признание?

Старият маг винаги е съветвал в такива случаи да се мълчи.
Парадоксалното е, че обмислянето на едно прозрение ни отдалечава от истината, която то носи със себе си.
Това няма как да бъде «проверено» по простата причина, че до същността на истината, така или иначе не може да се стигне. Няма истина. Няма път. Не се намират и пътници.

В моята история има влак, в който пътува студент с черепа на Гогол в скута си. Влакът изчезва в тунел. Къде тук може да се търси истината? Коя и как? Може, разбира се, да се положат усилия. Да бъдат проверявани обстоятелствата, но това е като да се отблъснеш от дъното на безкрайност. Или да видиш криволичещата опашка на вечността, изнизваща се в дупката си.

The Book Concerning The Tincture Of The Philosophers by Paracelsus

2007-10-01T18:18:00.003+02:00

Колкото по-объркващи са представите и нещата, толкова по-голяма е необходимостта от точен отговор. Както влаковете не могат да се движат без разписание, така хората се нуждаят от устои.
Не очаквайте добро от човек, останал неприласкан, не намерил на какво да се опре или поне някого до себе си, когото би могъл сам да погали.

Зная, че в мрака на една от стаите отсреща, Джанфранко Полеки е седнал на стол зад прозореца и гледа навън. Гледа в миналото, вероятно. Жена му го напусна. Синът му се самоуби. Говори се, че има много пари. Толкова много, че не може да свикне с мисълта за това. Полеки живее по странен начин, който събужда още повече респект сред съгражданите му, които знаят отнякъде за богатството. Никога не го е демонстрирал. «Мълва» - свивал рамене, когато са го питали.
-Полеки, гледам, все от теб купува – споменавам между другото в кварталното магазинче – сериозен клиент ви е той...
- О да, понякога зимаме неща специални, само за него. Поръчва, а ние ги търсиме под дърво и камък, за да се снабдиме с тях. Трудно е, и дори големи складове често ги нямат. Специални неща са! – поглежда ме предизвикателно старата жена и аз разбирам, че е излишно да я питам по-нататък. Няма да ми каже. Пък и не мислех тогава, че могат да са по-странни от немски салам или нокът от кукумявка, например.
- Всеки с вкусовете си – казвам примирително и се отправям към изхода на претъпканото със стока магазинче – Приятна вечер ви желая!
И същевременно си мисля за времето, когато тук са се помещавали млекарница и бръснарница. Надписът «Барбиере» още личи на фасадата и може да се види под табелата на магазинчето, което е като самия Полеки. Пращящо по шевовете от най-необходимото. От онова, което се очаква да бъде закупено.

Странните желания не могат да бъдат изпълнявани нито бързо, нито безусловно. Затова всички пращим от най-обикновени желания. Разкъсват ни ежедневни потребности и нагони – жажда, глад, секс, сън, тоалетна... Всичко останало и да не е излишно, може и без него...
Странно!
Какви ли специални неща си е поръчал за предстоящите празници Полеки? Варена човешка глава? Или жива кукла? Устройство за причиняване на душевен безпорядък?