Клетият турист

Венеция има тъжния поглед на старица.
Срещайки го, туристът започва да се пита
дали в природата не съществува все пак някакъв инстинкт за самоунищожение?
Таен стремеж към смъртта.

Подобни пориви у човека са рядкост.
Саможертвата не се дължи на инстинкт. Тя е плод на размишлението.
Затова философията трябва да се разглежда като нещо ненормално и неморално.
Тя е състояние, наподобяващо болестта.
Филантропът е длъжен да се издигне над нея и вместо да я предава – да лекува заболелите!

Венеция е подобна на философията. Прилича на преддверие към Вечността, което те мами да пристъпиш прага му с притегателната сила на красивата си разруха.
Човек тук чувства и съпреживява преходността. Болестта Венеция се задълбочава.
Причината е, че това е единственото място в света, където не може да има самотници.
Самотата напуска човека, сяда на стъпалата на канала до него и му прави компания!

Венеция е мимолетност, победила Времето, преструвайки се на победена. Безсмъртието й с крехката уязвимост на тленното е като извадено на показ от просяк, за да предизвика съчувствие и да се възползва от милосърдието ни.
Да й съчувстваме, но за какво?

Разходката из Венеция има свои закони. Своя логика.
За учудване е, че след като се е въртял с дни из лабиринта й, туристът все още не е успял да  схване тази логика. Просто не може - научил е само, че градът е разделен на шест части – сестиери. Видял е забележителностите по Канал Гранде, заедно със Сан Марко, Арсенале, Светите Джовани и Паоло, Санта Маргерита и залеза над Дорсодуро и Дзатере.
Возил се е на вапоретите, вероятно и на гондола, посетил е една-две галерии, един-два музея, три-четири църкви, пет-шест ресторанта. Разминавал се е непрекъснато с тълпи, гълъби, хора с колички и изобщо с всичко, тръгнало в посока, обратна на неговата.
През цялото време е обзет от чувството, че обикаля на едно и също място, а заслужаващото да се види непрекъснато му се изплъзва.
Най-сетне стига до извода, че ще е много добре, ако се сети, къде всъщност иска да отиде.
Още по-добре би било, ако знае и къде се намира в момента, в който му хрумва тази мисъл.
Има, естествено, карта. Отбелязал е с кръгче мястото, където би трябвало да отиде. Започва да разучава маршрута. Ето ги уличките (кале и руга), улиците – виа, бившите канали (рио терра), големите (канале) и малките (рио, рии) канали, кейовете (фондамента, рива), мостовете и площадите...
Открива мястото, на което се намира и понечва да тръгне.
Както често се случва в живота, вярната посока се намира трудно, но още по-трудно е да не допуснеш да се отклониш от нея. Още повече, че тук, във Венеция, препятствията са коварни.
Нищо не се разбира от само себе си. Задънената уличка не винаги изглежда без изход, т.е. безнадеждно.
Трябва да се стигне докрая, за да се установи дали проходът-уличка не продължава покрай стената. Този продължава! Следващият - не.
Попада в малък двор и решава да види на картата къде се намира.
Дворът няма име. Проходът, по който е стигнал е сотопортего, което не съществува на картата, а близкият канал, съзерцаван почти на четири крака, натискан от тъмния, влажен свод, плиска тежките си води в краката му и мълчи.
Да не би нас някой да ни е предупреждавал за задънените улици, по които тръгвахме в младостта си? Биографът и неговият обект, веднъж завинаги сдвоени в своето духовно родство и в своето измъчено проговаряне.
Артистът и неговата роля. Художникът и неговата картина. Писателят и неговия роман. Все самозвани наблюдатели, чиито възприятия и фантазии, преиначават действителността!
Защо да им се радваме?
Веднага зад завоя, вдясно от Спаня се намира малък ресторант с маси по края на канала за онези, които желаят да нахранят и представата си за романтика. Надвечер грейват разноцветните светлинки на гирляндите му и гледката от моста Гулье може да трогне, дори претръпналия от фойерверки и земетресения японец.
Казват, че из венецианските заведения се срещат три вида ценоразписи, които се поднасят на трите вида клиенти – местни, италианци и туристи. Рибите, трамезините, чикетите, кифличките и сладките са си същите – разликата е в цените. На масите отвън се плаща повече, отколкото на масите вътре или на бара, където е най-евтино.

Някои мислители сравняват времето с помагало, което дава възможност за съпоставяне на събитията. Според представите им - в една система без промени, не би трябвало да съществува и време.
В защита на времето искам да кажа, че то не е виновно, нито длъжно някому.
Да бъде обвинявано е все едно да бъдат осъждани лекомислието на младото момиче или немощта на старец.
Ние, смъртните, не сме жертви на Времето! То не може да бъде виновно и за упадъка, разрухата или за мимолетността на нещата.

Какво е Венеция? Запазен обем от пространство във Времето? Или затворническата килия на щастливец, осъден да пребивава в нея? Присъдата му може да бъде временна или доживотна. Може да бъде и за вечни времена. Килията би могла да претърпи много промени, но дали всичко, което се случва има значение за нея?
Вселената никога не е вземала участие в идеята ни за «сега». Нито ни е карала да си измисляме Времето!
- Венеция е един почти криминален опит да бъдат пренебрегнати законите на битието – казва някак обидено тъмничарят, с което печели уважението на затворника в мен.
- Убеден съм, че ако времето е само похват за описване на последователността на събитията, то Венеция е във “висящо положение”. Виси буквално в някакво “сега”, което другаде е вече минало, а на трето място, може би, все още предстои – отвръщам му тихо.
- В момента Венеция е събитие без начало и край, защото времето в нея е престанало да тече. Така сроковете на присъди, които някои си позволяват да постановят, губят смисъла си –не може да се успокои съвестният служител.
- Щом става дума за смисъла, нека кажа, че градът не е по-лош, от представата за него. И много по-добър от това, което винаги са казвали лошите хора.
- Все повече заприличва на панаир – назовава очевидното тъмничарят – Липсва ни тук само някогашният пазар на роби!