Пак за Куклата

-        Да хапнем – казвам му.
-        Млъквай!
-        Защо?
-        Така.
-        Гладен съм!
-        Ще потърпиш!
-        Докато се лутахме, търпях...
-        Продължавай! Ние още се лутаме.
-        Гилотината обещава прекалено много и не прави почти нищо.
-        Как така?
-        Това, че се търкулва нечия глава, има значение само за главата – светът си остава непроменен.
-        А възмездието? Тържеството на справедливостта? Наказанието по-малко ли е от обещаното?
-        Всеки си мисли, че ако истината възтържествува, ще бъде щастлив завинаги...
-        А, то?
-        А, то не е така. Не само защото никога не се случва. Истина няма! Щастието е само контекст – не и състояние.
-        Какъв е изходът тогава?
-        Изходът или изводът?
-        Добре – изводът.
-        Изводът е, че трябва да правим това, което ни помага да продължаваме. Всички тези неща, които завършват с надписа “Следва”:
-        В това е смисълът на гилотината. За главата в коша всичко свършва. Окончателно е. Няма продължение.
-        За палача не е така.
-        За него и гилотината не е това, което е.
-        Това е така и не е така.
-        Защо?
-        Има уловки.
-        Какви?
-        Ако засече гилотината. Ножът се спуска и спира, преди да стигне до главата. Тогава?
-        Жертвата умира от разрив на сърцето.
-        А ако оцелее?
-        Това, от което се нуждае е мислене.
-        За какво?
-        За човешката природа. За мимолетността на настоящето.
-        Реалността става друга. Един свят със засичащи гилотини по-хуманен ли ще бъде?
-        Състоянията на човек, при които започва да мисли ясно и смело са свързани с необходимостта от чудеса.
-        Така гилотината се спуска надолу през пластовете на несъзнаваното. Прз хоризонти, в които се съдържат идеи и форми. Архетипове, които са универсални и отразяват единството или така наречената „душа” на човечеството.
-        А, "душата на Куклата"? Ножът може да се спуска и към главата на кукла. Не става дума за "анима"...
-        Необходимо е само да си го представим правилно - глинената кукла като мит. Една съзнателна проява на колективното несъзнавано.
-        Куклата може да бъде модел, в който се преплитат когнитивното (мисълта) и междуличностното.
-        Да! Така е. Точно така! И този „най-дълбок” пласт, достигането до който, отрязва Главата - не е нищо друго, а контактна магия, при която острието на ножа, т. е. Материалното, влиза в конфликт с плодотворната сила, въплътена в Куклата.
-   В своите действия палачът не се ръководи от това  - справедлива ли е присъдата или не. Той действа по свое собствено усмотрение.
-  И  започва да изглежда като част от механизма?
-   Ножът може да спре в ръждата на непредизвикано от нищо милосърдие. Вярваш ли го?
-   Може. Трябва да има нещо такова! Знам за обичай, известен с името  «Герман».  Правят кукла от кал. Поставят я в ковчег. Отрупват я с цветя. После палят свещи и я оплакват като най-свиден мъртвец.
 -    Какво искат да изразят с това? Магия ли е или по такъв начин се връщат към мъдростта, пречистват отношенията помежду си, разигравайки края очакващ всеки смъртен?
 -     Главните действащи лица са жени. Най-често това са малки момичета. А куклата е мъжка с подчертано изразен фалос, за да символизира плодородието и жизнената сила. Символ е и материалът, от който се прави - съчетанието на двете начала - пръстта и водата в кал.
-    Така, както е създаден човека... Не ми е ясно, обаче, защо погребват тази кукла?
-     Понякога я потапят във вода, която е известна като символ на женското начало. Там или в земята, куклата дава началото на нов жизнен цикъл.
 -     Да-аа, куклата опложда. Палачът не мисли дали жертвата му  заслужава съдбата си - той не сее смърт, а посява нов живот. Разговарях с един от гилдията, за когото се твърдеше, че умишлено е повредил гилотината. Ножът се спуснал и останал увиснал над главата на осъдения, спасявайки го по този начин от непосредствена смърт. По-късно се появили нови факти и осъденият бил помилван. Попитах палача,  дали е изпитал облекчение или е останал разочарован от недобре свършената работа.
„Честно казано – беше отговорът му – нито едното, нито другото. Не мога да влагам чувства в работата си. Ако беше така, досега да съм се самоунищожил. Приемам нещата, такива каквито са. Като неочакван пролетен дъжд. Мога да се дразня, че ме е заварил гологлав. Може да ми е неприятно, че шурти във врата ми, но не мога да му се сърдя. Той, аз и светът сме едно и също и толкова неочаквани един за друг, каквито могат да бъдат само смъртта и избавлението.