Нощта е от тези,
в които не мога да спя.
Не намирам себе си.
В леглото сме само
аз и една възглавница. 
Търся те.
Ставам и вървя.
Пристъпвам, протегнал
ръце към онзи прозорец,
от който се вижда
зеленото на очите ти.
И оризищата на надеждата.
Тази нощ е като тях.




*     *     *





Мечокът е подвил лапи.
Сънува с отворени очи.
Изгубен в себе си.
Като луната.
Аз плувам.
А, може би – летя.
Отскубвам се
от притеглянето.
Блъскам се
в безразличието,
като в стени на аквариум.
Луната се усмихва.
На мечока...




 *     *     *




Движението е целувка,
която те кара да живееш.
Очите се затварят
в усмивка.
Тръпката на разклащането
и тайната на мечтата
се разминават.
Движението е целувка.
Тишината е любов!



*     *     *



Време беше.
Дъхът на кожата ти
гали косите на вечерта.
Вятър отваря прозорец.
И нощта плъзва
в магията на мига.
Предупредени сме!



 *     *     *



Сърдечният ритъм
брои времето.
Годините са впити
в стволовете
на съборени дървета.
Чувам в мекотата
на гърдите ти:
туп-туп, туп-туп...
В прегръдката ти
оцеляват мигове.
Изглежда там им е
удобно.



*     *     *



Нощта се разпада на
парчета черно небе,
в които просветват
искрите на мигове.
Започват да търсят
възмездие.
Коя ще е жертвата?
Огромното врабче
на надеждата или  
немигащото око
на неизвестното.
Имената им са:
Обич и страх!
Докосвания, които
ни карат да живеем.



 *     *     *



 Да покрещим за
отскубването си от мрака!
Изгубени в прегръдката
на вятъра.
След сълзите,
потекли по прозореца,
от спомена за
вчерашната нощ.
Какво ли може някому
да липсва, ако
събуждането е с целувка?



23.12.2009
Мюнхен