След малко препитване на случаен принцип и един-два препоръчителни съвета към Главния Инквизитор,
Смъртта се беше обърнала директно към него:
- Що се престараваш, бе, Полеки?
Сянка на съмнение притича като катерица през широкото му, простодушно лице. Надеждите му се бяха оказали риба в безкрайното море от възможности, за която той беше приготвил тиган, преди да намери мрежа.
Най-накрая Полеки беше разбрал, че животът не се нуждае от причина, за да съществува. Колкото до следствията – те бяха очевидни. Нито той, нито някой от останалите, можеха да бъдат причина, за каквото и да било.
Защо им беше потрябвало да се месят в играта на Боговете? Ако не можеха да стигнат до решението, защо трябваше да стават част от проблема?
Бяха станали страна в един непосилен за тях конфликт, чиито единствен Факт се състоеше в това, че взривяването на планетата беше вече по силите им.
Треперете, мравки и лалугерчета, всичко зависи от някаква си конференция!
- Ами да, ние сме си виновни за всичко – каза Полеки на бегонията, която се държеше малко асиметрично в гледжосаната си саксия.
Запасите му от търпение щяха да стигнат за не повече от седмица. След това щеше да излезе от прикритието на тялото си, в което нямаше място за друг човек и да се предаде.
Знаеше, че без борба не можеше да се очаква някаква по-особена драматургия. Освен, ако не решеше да легне в сянката на декора и да заспи по средата на действието. Подпрян на крехка, биологична летва. В края на краищата, това беше неговата си, собствена пиеска.
Пък и какво толкова знаем за Вечния сън? Човек си мисли, че за него винаги ще се намери време и затова му се струва забавно да го отлага. А не трябва! Ние си оставаме смъртни, дори венецианци. Или дори само човеци.
А ако на стената има пушка и тя гръмне? Тогава какво? Има ли значение за пиесата, кой точно е гръмнал? Или е произнесъл дадена реплика? Важното е, нещо да бъде гръмнато. Или казано. Cogito, ergo sum. Не е важно картезианец ли го е произнесъл или не. Може да е папагал. Или да е на запис. Казана дума – хвърлен камък. Не е ли така? Кой ще гръмне с пушката е без значение. Важното е - дали изстрелът е бил точен или е отишъл на халос. От друга страна, причината за смъртта също не е толкова важна. Писателят Шерууд Андерсън глътнал на майтап четка за зъби и умрял от перитонит. Можеше да бъде убит от свой фен. Или от нечии тайни служби. Важен е факторът Смърт.
В разгара на Средновековието, когато хиляди неща в църквата са се нуждаели от вниманието на инквизиторите, те решили, че най-важният въпрос е борбата с геоцентризма.
Започнали да използват Смъртта като начин за идентификация. В практиката на Инквизицията било прието първата стъпка към кладата да е заради «отлика от тълпата». Апокалипсис на името. Забелязан означавало набелязан! Дали по донос или чрез някакво нейно действие – открояването на жертвата сред останалите се превръщало в съдбоносен факт. Самоидентификацията на християните срещу открояването на еретици сред безименната тълпа е само една от формите на този подход. Има го и до днес. Колективното начало и изгорените като вещици. Глутницата и
делото на гражданина К. срещу държавата.
- Каква е тази глъчка днес по улицата? – запита някого, скрит от погледите, полуразсъненият Полеки.
- Отиват към пиацетата. Ще има екзекуция.
- Пак ли? Чий ред е сега?
Котката се протегна лениво и не пожела да отговори.
- Вярващи или неверници? Да се надяваме, че не са се объркали и този път – прозя се стопанинът й, обърна се на другата страна и се зави през глава.
Втората стъпка към кладата е жертвата „да притежава нещо”. Не е задължително «то» да е материално. Може да са само възгледи. Или просто - идея. Ако ги има – смъртта би донесла някому облага. Най-силно винаги е било противоречието между «нов» и «стар». В него се крие антагонизмът между различните «изми». Запитвайте се «кому е изгодно?» и ако разбирате подбудите, лесно ще си отговорите кой може да бъде в основата. Това е така нареченият «мотив» в работата на криминалистите. Хипотеза, мотив, алиби и доказателства е редът, описван в романите. Инквизицията действала по-опростено – донос, самопризнание и толкова. И така, та чак до наши дни!
Третата и последна, решителна крачка е отсъствието на пречки за екзекуцията. Ако няма нечие височайшо застъпничество или друга, възпрепятстваща наказанието причина, пътят към отвъдното за жертвата бил открит. Оставало й - да се усмихне лъчезарно към щастливата си публика и да пожелае на палача успешна работа.
«Покажете главата ми на публиката!»...
Все пак по-прозорливите инквизитори винаги са се сещали, че по-голяма чистота на вярата или още по-голяма плътност на морала би могла да доведе до народни брожения. Винаги е бил намиран някакъв отдушник. Клапанът за изпускане на парата не е трябвало никога да бъде дълго търсен. Присъствието на карампаните свършвало безотказно работа. Трябвало е само да са достатъчно на брой и да изглеждат добре. Нищо повече. Попивали сълзите, потта и почти всички останали телесни течности.
Винаги е имало някаква граница на святост, която не бива да се прехвърля. Колкото по-близко до божественото стига едно явление, толкова повече се е отдалечило то от здравия човешки разум, от навиците, рефлексите и емоциите на човека. От нормалното. И следователно – толкова по-трудно за възприемане и следване е то. Дедал и Икар са само един "достатъчно ярък" пример...
- Ето го! Излезе на ешафода – извика котката – при тези условия осъденият се намира в много неблагоприятни условия!
- Повтаряш се! – усмихна й се Полеки.
- А ти проспа историята на Венеция! Условията...
- ... безусловно са неблагоприятни, щом става дума за бесилка или за огън – прекъсна я Полеки и усмивката му стана толкова широка, че някой можеше да хлътне в нея с крак до хълбока.
- Какво? Искаш да кажеш, че някой от двама ни говори неправилно? Не ме съди! И на мен ми се искаше да знам какво точно съм, та да се оплача. Известно ми е само, че посятото трябва да поникне в своето време и в своята бразда, а моят случай не е такъв...
- Не те съдя. Ни най-малко, дори! Все пак не може да се отрече, че във всяка произволно взета двойка в края на краищата се конституират палач и жертва. Тук също е така...
- Тук? Там? Къде? Във Венеция?
- Накъдето и да погледнеш. Установява се, че навсякъде съществуват палачът и неговата жертва. Дори да изчезне цялото човечество и да останат накрая само двама, ако са палачи – единият ще се превърне в жертва. Ако са били жертви – едната от тях ще стане палач. Накрая ще оцелее само той.
- Той... и котките – добави тихо котката със зле прикрито безразличие.
