Sunday, July 12, 2009

Откъс от главата "Полеки"



След малко препитване на случаен принцип и един-два препоръчителни съвета към Главния Инквизитор,
Смъртта се беше обърнала директно към него:
- Що се престараваш, бе, Полеки?
Сянка на съмнение притича като катерица през широкото му, простодушно лице. Надеждите му се бяха оказали риба в безкрайното море от възможности, за която той беше приготвил тиган, преди да намери мрежа.
Най-накрая Полеки беше разбрал, че животът не се нуждае от причина, за да съществува. Колкото до следствията – те бяха очевидни. Нито той, нито някой от останалите, можеха да бъдат причина, за каквото и да било.
Защо им беше потрябвало да се месят в играта на Боговете? Ако не можеха да стигнат до решението, защо трябваше да стават част от проблема?
Бяха станали страна в един непосилен за тях конфликт, чиито единствен Факт се състоеше в това, че взривяването на планетата беше вече по силите им.
Треперете, мравки и лалугерчета, всичко зависи от някаква си конференция!
- Ами да, ние сме си виновни за всичко – каза Полеки на бегонията, която се държеше малко асиметрично в гледжосаната си саксия.
Запасите му от търпение щяха да стигнат за не повече от седмица. След това щеше да излезе от прикритието на тялото си, в което нямаше място за друг човек и да се предаде.
Знаеше, че без борба не можеше да се очаква някаква по-особена драматургия. Освен, ако не решеше да легне в сянката на декора и да заспи по средата на действието. Подпрян на крехка, биологична летва. В края на краищата, това беше неговата си, собствена пиеска.
Пък и какво толкова знаем за Вечния сън? Човек си мисли, че за него винаги ще се намери време и затова му се струва забавно да го отлага. А не трябва! Ние си оставаме смъртни, дори венецианци. Или дори само човеци.
А ако на стената има пушка и тя гръмне? Тогава какво? Има ли значение за пиесата, кой точно е гръмнал? Или е произнесъл дадена реплика? Важното е, нещо да бъде гръмнато. Или казано. Cogito, ergo sum. Не е важно картезианец ли го е произнесъл или не. Може да е папагал. Или да е на запис. Казана дума – хвърлен камък. Не е ли така? Кой ще гръмне с пушката е без значение. Важното е - дали изстрелът е бил точен или е отишъл на халос. От друга страна, причината за смъртта също не е толкова важна. Писателят Шерууд Андерсън глътнал на майтап четка за зъби и умрял от перитонит. Можеше да бъде убит от свой фен. Или от нечии тайни служби. Важен е факторът Смърт.
В разгара на Средновековието, когато хиляди неща в църквата са се нуждаели от вниманието на инквизиторите, те решили, че най-важният въпрос е борбата с геоцентризма.
Започнали да използват Смъртта като начин за идентификация. В практиката на Инквизицията било прието първата стъпка към кладата да е заради «отлика от тълпата». Апокалипсис на името. Забелязан означавало набелязан! Дали по донос или чрез някакво нейно действие – открояването на жертвата сред останалите се превръщало в съдбоносен факт. Самоидентификацията на християните срещу открояването на еретици сред безименната тълпа е само една от формите на този подход. Има го и до днес. Колективното начало и изгорените като вещици. Глутницата и
делото на гражданина К. срещу държавата.
- Каква е тази глъчка днес по улицата? – запита някого, скрит от погледите, полуразсъненият Полеки.
- Отиват към пиацетата. Ще има екзекуция.
- Пак ли? Чий ред е сега?
Котката се протегна лениво и не пожела да отговори.
- Вярващи или неверници? Да се надяваме, че не са се объркали и този път – прозя се стопанинът й, обърна се на другата страна и се зави през глава.
Втората стъпка към кладата е жертвата „да притежава нещо”. Не е задължително «то» да е материално. Може да са само възгледи. Или просто - идея. Ако ги има – смъртта би донесла някому облага. Най-силно винаги е било противоречието между «нов» и «стар». В него се крие антагонизмът между различните «изми». Запитвайте се «кому е изгодно?» и ако разбирате подбудите, лесно ще си отговорите кой може да бъде в основата. Това е така нареченият «мотив» в работата на криминалистите. Хипотеза, мотив, алиби и доказателства е редът, описван в романите. Инквизицията действала по-опростено – донос, самопризнание и толкова. И така, та чак до наши дни!
Третата и последна, решителна крачка е отсъствието на пречки за екзекуцията. Ако няма нечие височайшо застъпничество или друга, възпрепятстваща наказанието причина, пътят към отвъдното за жертвата бил открит. Оставало й - да се усмихне лъчезарно към щастливата си публика и да пожелае на палача успешна работа.
«Покажете главата ми на публиката!»...

Все пак по-прозорливите инквизитори винаги са се сещали, че по-голяма чистота на вярата или още по-голяма плътност на морала би могла да доведе до народни брожения. Винаги е бил намиран някакъв отдушник. Клапанът за изпускане на парата не е трябвало никога да бъде дълго търсен. Присъствието на карампаните свършвало безотказно работа. Трябвало е само да са достатъчно на брой и да изглеждат добре. Нищо повече. Попивали сълзите, потта и почти всички останали телесни течности.
Винаги е имало някаква граница на святост, която не бива да се прехвърля. Колкото по-близко до божественото стига едно явление, толкова повече се е отдалечило то от здравия човешки разум, от навиците, рефлексите и емоциите на човека. От нормалното. И следователно – толкова по-трудно за възприемане и следване е то. Дедал и Икар са само един "достатъчно ярък" пример...



- Ето го! Излезе на ешафода – извика котката – при тези условия осъденият се намира в много неблагоприятни условия!
- Повтаряш се! – усмихна й се Полеки.
- А ти проспа историята на Венеция! Условията...
- ... безусловно са неблагоприятни, щом става дума за бесилка или за огън – прекъсна я Полеки и усмивката му стана толкова широка, че някой можеше да хлътне в нея с крак до хълбока.
- Какво? Искаш да кажеш, че някой от двама ни говори неправилно? Не ме съди! И на мен ми се искаше да знам какво точно съм, та да се оплача. Известно ми е само, че посятото трябва да поникне в своето време и в своята бразда, а моят случай не е такъв...
- Не те съдя. Ни най-малко, дори! Все пак не може да се отрече, че във всяка произволно взета двойка в края на краищата се конституират палач и жертва. Тук също е така...
- Тук? Там? Къде? Във Венеция?
- Накъдето и да погледнеш. Установява се, че навсякъде съществуват палачът и неговата жертва. Дори да изчезне цялото човечество и да останат накрая само двама, ако са палачи – единият ще се превърне в жертва. Ако са били жертви – едната от тях ще стане палач. Накрая ще оцелее само той.
- Той... и котките – добави тихо котката със зле прикрито безразличие.

Saturday, July 11, 2009

Нови снимки

Wednesday, July 08, 2009

Дали усещането на човек, че пътува в грешна посока не идва от факта,
че рядко може да бъде щастлив? Щастлив, дори, е силно казано.
Става дума - да се чувства добре. Да е в комфорт. Да не се усеща сам.
Изоставен. Излъган в надеждите или представите си. Губещ от развоя на събитията.
Съзерцанието на сменящата се зад прозореца картина не помага.
Ако влакът те отнася в посока, отдалечаваща те от самия теб –
какво може да бъде чувството ти? Не би ли имал правото да дръпнеш
внезапната спирачка?
И да слезнеш, когато ти решиш!

Monday, July 06, 2009

Бели спомени




"Според мен, поезията е начин на самоубийство.
И тези, които са най-добри, първи го постигат,
още докато са живи и възторжени.
Тъжна гледка е възрастният поет.
Човек, не успял да напусне този свят навреме"

Людмил Станев



Светлина или надежда
последна остана да тлее?
Свърши кълбото от нея,
изплетено в сива прежда.

Плътта на чувствата догаря.
В тънка струя дим отлита.
Отива си, без да ни пита
изпепеленото от пожари.

Да го задържим не можем.
Разумът не носи спасение.
Опитът идва с търпение -
болката да уталожим.

Как навремето сме живели?
Били сме млади и по-раними.
Вглъбени в себе си вървим и
все бързаме, а сме спрели.

За щастие, всеки има амнезия
за страховете и грешките.
Смътно си спомняме смешките.
Дните вървят без поезия.

Идва краят на земното бреме.
Есента свършва. Вее на зима.
Пролет за нас, вече няма да има.
Както няма да има и Време.

Част от Вярата ще сме вече.
Там, накъдето се движим.
И където сегашните грижи,
ще са ти смешни, човече...

2009

Saturday, July 04, 2009

Котката на Полеки?



Не, това не е котката на Полеки...

. . . .


Вървя в тясната ивица между оградата на съседа Полеки и моята къща. Срещу ми просветва изхода на сотопортегото, което излиза на фондамента Сан Джобе. Зидът е по-висок от човешки бой. Една котка е застинала като гипсова отливка върху него и ме следи с изцъклените си очи. Има поверие, че ако барелеф на дракон се разположи по-високо от главата на обитателя на къщата, чудовището започва да го владее и да потиска волята му.

Дали и тази котка не започва да ми въздейства по подобен начин?

Годините минават, а тя си остава недоверчива. Красива е.

Котките във Венеция изглеждат особено. През Средновековието били станали доста лениви. Явно са били живяли доста безгрижно, защото постепенно загубили качествата си на бойци.
По тази причина не представлявали никаква заплаха за плъховете. Знае се, че във всеки голям град има поне толкова плъхове, колкото са жителите му. По време на чумата, тукашните били достатъчно, за да разпространят заразата от край до край. Загинали 50 000 души. Всеки трети.
В търсене на изход, освен въдворяването под карантина на остров Сен Лазаро, Съветът на Дожите решил да подобри и породата на венецианската котка. Били “внесени”, известни с ловните си качества, техни роднини от района на днешните Сирия и Ирак.

В проклетата котка на Полеки, която ме гледа отвисоко, някои от техните черти са добре изразени. Стройна, с дълги крайници и малка глава, тя прилича на изображение от старите египетски папируси. Подобна е на новата порода "ашера".
Котката е символ на магическите сили в природата. С навика си да се свива на кълбо, тя е същинско олицетворение на Вечността. Вървя към канала на Канареджо, а вечността ме гледа втренчено от оградата, готова да побегне, ако посегна към нея.

Video Bar

Loading...

Blog Archive

About Me

My Photo
.....
as little or as much - where is the border? The borderline... didn't want to go across...
View my complete profile